Не беше успял все още да се убеди напълно — то беше ясно. Но доброто желание беше половин победа. После вече щеше да може да направи и последната крачка, и както казваха някои недолюбвани от него психотерапевти, да продължи напред. Да приеме, че това е една прочетена глава от живота му, и да се постарае да му придаде нов облик. Да повярва, че на този свят има и други хора, които биха могли да запълнят пустотата в живота и в сърцето му.
Как пък не.
Щяха да му бъдат необходими поне още няколко срещи с Джейкъб, преди да успее да се убеди, че животът след Карол Джордан може по силата на някакво вълшебство да стане по-добър, отколкото беше преди бавното изграждане на отношенията им. Тя беше единствената жена, пред която някога бе говорил открито — и това беше истината. Тя познаваше тъмните кътчета на душата му. Дори майка му не успя да я отблъсне. Наистина ли бе възможно да намери друга като нея?
— Стига! — гласът му прозвуча рязко, като команда на парад, и стресна двама тийнейджъри, които се занимаваха с някакви свои дела на една автобусна спирка, но той не ги забеляза. За щастие, достатъчно скоро се озова на главната улица, което прекъсна хода на мислите му. От супермаркета го деляха вече само стотина ярда, и той започна да преговаря наум списъка с необходимите продукти. „Паста, корнфлейкс, хубав хляб. Може би шунка или салам. Домати — виж, това би било добре“.
Вместо да влезе през входа за пешеходци, той предпочете да мине през паркинга — пътя, който сигурно бе изминала Бев. В тези ранни часове на вечерта в супермаркета беше оживено, в паркинга постоянно влизаха и излизаха коли. Шофьорите се опитваха да намерят място възможно най-близо до входа, за да не вървят много на излизане.
„Ако човек бърза, разсъждаваше Тони, докато вървеше, по-добре би било да паркира по-далеч, и да се примири, че ще върви повече. Може би и ти си постъпила точно така, Бев. Не си искала да се боричкаш за място, целта ти е била да напазаруваш бързо и да се прибереш при сина си.“ Той спря и се озърна. Паркингът беше доста добре осветен, но Тони се питаше дали камерите за наблюдение на „Фрешко“ осигуряват цялостното му покритие. По краищата те като че ли бяха малко на брой и разположени на големи разстояния една от друга.
Той влезе в супермаркета, продължавайки да мисли за Бев Макандрю и Надя Вилкова. Две жени, водили очевидно безукорен живот, изчезват — едната вече е открита мъртва. В живота и на едната, и на другата няма забележим източник на конфликт. Надяваше се, че той не е единственият, който се пита дали не е време да събере две и две.
Докато стигна до касата, той беше успял да напълни догоре кошницата си. Кафе, две пици, ябълки, грозде, бекон и консерви с боб се бяха присъединили по някакъв загадъчен начин към съставения предварително списък. Той установи с неприятна изненада, че никога няма да успее да натъпче всичко това в една торба. И което бе по-лошо, щеше да му се наложи да влачи покупките през целия град. Нямаше време да преценява от какво да се откаже — не и ако не държеше да бъде линчуван от хората на опашката зад него, затова плати за втора торба за постоянна употреба и тръгна обратно към паркинга, прехвърляйки наум няколко възможности.
Не искаше да се прибира пеш. Беше приключил с размислите, започваше да вали и коляното го болеше, което му напомни, че е време да си уговори час при лекаря за консултация, и да обсъдят възможна операция. При самата мисъл за онова, което му готвеше доктор Чакрабарти, по тялото му избиваше пот. Тъкмо се канеше да спре такси, когато един двуетажен автобус прекоси тежко паркинга и спря в края му, на спирка, която се намираше само на метри от него.
На табелата отпред пишеше, че автобусът пътува към автогарата на Престън Стрийт, откъдето той щеше да стигне пеш до пристанището само за пет минути. Нямаше какво да разсъждава. Изчака няколко души с пазарски торби да се качат пред него. Нямаше дребни пари и знаеше, че когато се качи, шофьорът ще започне да пъшка и стене — определено не от радост.
Както и се очакваше, шофьорът започна да пухти и да мърмори, и не спря, докато не му даде билет и не върна рестото от двайсетте паунда, които Тони му даде. Тони отправи очи към небето в молба да му дари търпение.