— Хората от персонала сами задействат осветлението на работните си места. Това им създава илюзия за контрол, а на нас дава възможността бързо и лесно да преценяваме кой работи в действителност — Роб я поведе напряко през помещението.
— Някой е подранил — Мари кимна към един кръг от по-силна светлина в далечния ъгъл.
Роб потърка с ръка брадичката си.
— Това е Гарет Тейлър — лицето му придоби стандартно натъжен израз. — Наскоро загуби семейството си.
Лично той вече бе свикнал с мисълта за скръбта, сполетяла Гарет. Време беше той да продължи напред, да приеме новия си живот. Но Роб съзнаваше, че малцина са на неговото мнение, затова си мълчеше, когато се събираше с колеги край автомата за вода, и се задоволяваше да изсумти нещо в знак на съгласие, когато останалите изпадаха в поредния си пристъп на тема „горкият Гарет“.
Изражението на Мари омекна.
— Горкият човек. Какво се е случило?
— Автомобилна катастрофа. Жена му и двете му деца загинали на място — Роб продължаваше напред, без да хвърли дори поглед към опечаления си колега.
Мари спря за секунда, после го догони.
— И той е тук толкова рано сутринта?
Роб сви рамене.
— Казва, че предпочита да бъде тук, вместо да се взира в стените на дома си. Нямам никакви възражения. Искам да кажа, оттогава минаха три-четири месеца — той се извърна и й отправи мрачна усмивка. — Ако обаче му хрумне да поиска допълнителен отпуск за изработени часове в извънработно време, добре ще ни прекара.
В отговор Мари издаде някакъв неясен звук и влезе след него в едно сравнително просторно оградено помещение в дъното на общата зала. Вътре имаше бюро и два стола. Две бели дъски за писане и кош за хартиени отпадъци. Роб се поклони иронично.
— Дом, мил дом.
— Поне размерите му са прилични — Мари постави лаптопа си на бюрото, пъхна чантата в едно от чекмеджетата и окачи палтото си на куката, поставена от вътрешната страна на вратата. — Да започнем поред. От къде може да се вземе кафе и каква е тук системата, по която го купувате?
Роб се усмихна.
— Ела с мен — той я поведе обратно в общото помещение. — Купуваш жетони от Чарин на рецепцията. Пет жетона струват един паунд — доближаваха се до работното място на Гарет Тейлър и в светлината забелязаха една врата, полускрита в ниша. Тя водеше към малко помещение, в което имаше два автомата за кафе. Роб посочи редица кутии, в които имаше пластмасови чаши, подредени в опаковките си като в шушулки. — Избираш си отровата, пъхваш чашата в автомата и плащаш с жетон — той порови в джоба на спортния си панталон и извади едно червено кръгче. — Позволи ми да те почерпя с първото — той й връчи жетона с такъв жест, сякаш я удостояваше с особено отличие. — Ще те оставя да привикваш с обстановката — той погледна часовника си. — Има едно-две неща, които трябва да свърша, преди да нахлуят ордите. Свиках събрание на всички служители, заемащи ключови позиции, в осем и половина в малката конферентна зала. Когото и да попиташ, ще ти покаже как да стигнеш дотам.
И толкова. Той си тръгна, оставяйки Мари да си избира напитка. Тя предпочете капучино и остана приятно изненадана от резултата. Върна се в общата зала, където вече бяха включени светлините на още три-четири работни места. Реши да започне да се запознава с подчинените си и се насочи към Гарет Тейлър, като се постара на лицето й да се изпише сърдечна усмивка.
Той вдигна малко стъписано очи, когато забеляза, че тя идва към него. Пръстите му се плъзнаха бързо по клавиатурата и когато тя заобиколи преградата, отделяща работното му място, й се стори, че той току-що е отворил нова страница. Като че ли и в „Телит“ нещата стояха не по-различно, отколкото в другите фирми, където бе работила Мари — служителите обичаха да създават впечатление, че се стараят, докато всъщност вършеха своя лична работа в работно време и с ресурси на фирмата. Хората бяха еднакви навсякъде. Тази тенденция не смущаваше Мари, стига нивото на продуктивността да не спадаше и никой да не се чувстваше засегнат.
— Здравейте. Аз съм Мари Мейдър, новият директор на отдел „Маркетинг“ — тя му протегна ръка.
Гарет се ръкува с нея без особен ентусиазъм. Ръката му беше хладна и суха, ръкостискането — здраво, но не и агресивно.
— Така и предположих. Аз съм Гарет Тейлър, един от редниците, които отговарят на телефоните.
— Предпочитам да ви приемам като отговорници за директен контакт с клиентите.