Тай обръща глава към мен и погледите ни се срещат. Нещо се колебае.
Съобщи ли й вече лошата новина?
— Утре сутрин се обади, ако искаш — добавя гласът. — Ще ти кажа кога можеш да я посетиш.
Той кимва неохотно и вратата на изолационната камера се отваря със съскане. Тримцата ми хвърлят един последен поглед и си тръгват. Вече не ги виждам, но чувам гласа на Тай:
— Хей, някой ще ми даде ли риза?
Мозъкът ми започва да подрежда разни факти, летаргията на криото отстъпва пред орда тревожни мисли.
Къде съм? Кои са тези хора? Носят униформи, значи… това някакъв военен комплекс ли е? И ако е така, защо съм тук и заплашва ли ме нещо? Опитвам се да изграча един-два въпроса, но гласът ми никакъв го няма. А и няма кого да питам, така че…
Лежа си самичка в тишината, всеки нерв в тялото ми пулсира в такт с ударите на сърцето и в глава ми се блъскат незададени въпроси. Не знаех, че криото води до такова тотално объркване.
Не знам колко време е минало, когато отново ме будят гласове. Явно съм заспала, или… пак онова нещо, дето прилича на сън, ама не е — този път за свят, обрасъл в хищна зеленина и син сняг, който пада от небето — когато…
— Аврора, чуваш ли ме?
Полагам усилие да се измъкна от образа на място, което никога не съм виждала, и обръщам глава. До мен стои жена със същата синьо-сива униформа като останалите.
Съвършено бяла е. И като го казвам, нямам предвид, че аз съм наполовина китайка и тя е по-бяла от моето бяло; не, имам предвид, че е бяла като сняг. Невъзможно бяла. Очите й са светлосиви — целите, а не само ириса — и освен това са несъразмерно големи. Бялата й коса е прибрана на висока опашка.
— Аз съм генерален кланов боен командир Данил де Вера де Стой. — Прави кратка пауза, колкото да смеля информацията. — Приятно ми е да се запознаем, Аврора.
Генерален клан… какво?
— Мммм — съгласявам се аз, понеже рискът да издам друг звук в момента ми се вижда излишен.
Никой никога не ми вика Аврора, освен ако не съм загазила.
— Сигурна съм, че имаш много въпроси — казва жената.
Явно не очаква да й отговоря. Кимвам лекичко, важното сега е да остана съсредоточена върху настоящето.
— Боя се, че имам лоши новини — продължава тя. — Не знам как да ти ги съобщя щадящо, затова ще карам направо. Имало е инцидент, докато корабът ви е пътувал за Лей Гун.
— Пътувахме за Октавия — пояснявам тихо аз, макар да знам, че не името на колонията е важно точно сега. Жената говори тихо и предпазливо, явно обмисля всяка своя дума, а това значи, че се задава нещо много по-голямо. Във въздуха има напрежение като онова, което предвещава гръмотевична буря.
— Извадили са те от криокамерата неправилно, затова се чувстваш толкова зле в момента. Но няма да е задълго, ще се оправиш. — Кратка пауза. — „Хадфийлд“ е пострадал в Гънката, Аврора.
— Ари — шепна аз, колкото да отложа някак неизбежното.
Пострадал в Гънката.
— Ари.
— Как е пострадал? — питам.
— Прекарал е там известно време. Сигурно вече си забелязала, че не изглеждам като теб.
— Мама винаги повтаря, че не е възпитано да зяпаш.
Жената отвръща с тъжна усмивка.
— Аз съм бетрасканка. Представителка на една от многото извънземни раси, които тераните са срещнали, откакто ти си се качила на „Хадфийлд“.
Мозъчната ми дейност се сляга в права черта с едно дълго биииииийп и бие отбой на секундата.
Извънземни раси?
Много??
Възникна грешка, моля, рестартирайте.
— Хммм — проточвам крайно предпазливо аз. Мозъкът ми полага искрени усилия да предложи някакви варианти, обаче бълва само глупости. Тези някакви терористи ли са? Любители на конспиративните теории? Отвлекли са ме психари? Или пък наистина са военни и крият от цивилното население, че са осъществили първи контакт?
— Знам, че ти е трудно да го осмислиш — казва тя.
— Срещнали сме извънземни? — пробвам аз.
— Всъщност да.
— Но Гънката до Октавия трябваше да отнеме само седмица! А щом дори не сме стигнали дотам, значи са минали няколко дни, нали така?
— Боя се, че не.
Нещо пълзи по краищата на периферното ми зрение като просмукваща се вода, само дето тази вода фосфоресцира с хиляди тюркоазени светлинки. Избутвам водата и фокусирам вниманието си върху бялата жена.
— Колко… — Гърлото ми отново се свива. Едвам успявам да прошепна въпроса: — Колко време е минало?
— Съжалявам, Аврора. Ари.