Посягам да стисна ръката й, а тя разтяга устни в широка, хищна усмивка, пламенна като хиляда искрящи звезди.
— Добра работа, легионер Бранок.
— Винаги пази гърба на своя Алфа — отсича тя. — Винаги.
Вратите на турбоасансьора се отварят и от другата им страна ни чака Дариел. Примигва изненадано и чак устата му провисва.
— Мама му стара, успели сте? — пита той и мести поглед по припадналите челериани в кабината.
— Никога не подценявай елемента на изненадата — заявявам аз и минавам покрай него.
Поемаме по коридора и оттам през един люк, който води към дока. Платформата е нагоре с краката след случката с нулевата гравитация, но няколко екипа по поддръжката вече са се хванали на работа, за да разчистят. Вървим бързо, Дариел влачи крака до мен, мръщи се и току се чеше по главата. Явно Фин е наследил бързия си ум по друга фамилна линия.
— Тъй. Айде пак да ми го обясните — обажда се накрая Дариел.
— Ще е за трети път — казва Зила и маха шлема си.
— Аз съм любовник, а не мислител — намига й бетрасканът. — Между другото, имаш ли някакъв номер, на който да те…
— Фин беше напълно прав — прекъсвам го аз. — Нямаше начин да извъртим този номер, без да ни хванат. Така че, щом Кат ми сподели за опита на ГРА да я купят, всичко си дойде на мястото. Разчитах да ни хванат. По план трябваше да свием ключ-картата на Бианки и да влезем в кабинета му. Онези от ГРА щяха да щурмуват твоя апартамент в предварително уточнен момент, да арестуват Фин и да прекъснат комуникациите ни. После щяха да уведомят Бианки за обира, така че всички да хукнат към кабинета и да ни спипат в крачка. Ако ГРА уведомеше Бианки предварително, неговата охрана щеше да ни изпозастреля и да им провали плановете. Ако обаче ни хванеха на местопрестъплението, агентите щяха да излязат истински герои.
— А признателният Бианки щеше да им предаде Ари и да се задоволи с останалите обирджии — добави Кат.
— Да, но онези от ГРА щурмуваха дома ми по-рано от предвиденото… — възразява Дариел. — Направо смляха горкия Фин.
— Да, и затова се наложи да минем през леговището на ултразавъра — кимвам аз. — А Кал трябваше да щурмува апартамента и да елиминира агентите на място, вместо да ги причака в засада.
— Беше… беше си доста страшничко, да ви кажа честно — мърмори Дариел под нос.
— Още веднъж се извинявам за щетите, нанесени на дома ти — казва Скар.
— Най-важното беше да се докопаме до униформи на ГРА — вметвам аз. — Заради шлемовете всичките им агенти изглеждат еднакво. А и Скар може да забаламоса всекиго с приказки.
Дариел примигва.
— Значи… значи положихте целия този труд само за да ви хванат?
— О, да — отговарям аз. — Главното беше да проникнем в кабинета, преди агентите да пристигнат. След това оставаше с Кат да се сбием и готово.
— Колкото да отклоним вниманието на Бианки от истинската си цел — потвърждава Кат.
— И никой да не гледа към мен — тихо добавя Ари.
Дариел се обръща към нея. С победоносна усмивка на лице тя бръква между пластовете надиплен червен тюл около кръста си и измъква оттам трипръстата статуетка от странен метал с диамант в гърдите и перла в дясното око.
— Класическа диверсия — завършвам аз и свивам рамене. — Основи на тактиката, втори семестър.
— Бианки кога ще забележи, че статуетката е изчезнала? — пита Дариел.
— Предвид хаоса, в който оставихме кабинета му — отговаря Зила, — след три до четири минути. Приблизително.
— А „Белерофонт“ още пътува насам — казва Кат. — Ако съдя по думите ви, господин Принцепсът едва ли ще остане крайно доволен от начина, по който Кал се е отнесъл с единствените двама агенти на ГРА тук.
— Идея си нямаш — клати глава Скарлет.
Ари примигва.
— Такова… някой ще ми каже ли защо не тичаме?
Въпросът е добър, а аз не се сещам за удачен отговор. Ето защо си плюем на петите, минаваме на бегом покрай докери и товарещи дронове, лъкатушим през лабиринта на котвените стоянки и накрая хлътваме в прозрачната тръба — пъпната връв, която води към нашия Лък. Шлюзът е отворен и Кал ни чака. Униформата му на доставчик от пицарията на чичо Енцо е опръскана с кръв и в едната си ръка стиска бластерен пистолет. Характерното му силдратско хладнокръвие не трепва, ако не броим леката усмивка, която разтяга лицето му при нашата поява.
Аврора го поглежда в очите.
Усмивката му угасва.
— Трябва да тръгваме, сър — натъртва той.
Кимвам, обръщам се към Дариел и му подавам ръка с благодарност.