Цветовете са монохромни — черно, бяло и всички нюанси помежду им, избелват огъня в косата на Скарлет и превръщат топлата кафява кожа на Зила в матовото сиво на оръжейна стомана. Корабът лети гладко, а аз седя на една от дългите тапицирани пейки в дъното на мостика и Спусъка тежи в ръцете ми.
Всичко ме боли, от зъбите до пръстите на краката, но макар да ми се вие свят от изтощение, поне съм жива. И то не само в буквалния смисъл. Не само заради адреналина и възторга от оцеляването, а и заради усещането, че съм на прав път. Не знам накъде води този път, нито коя е следващата ми спирка, но усещам отвъд всяко съмнение, че правя онова, което се очаква от мен.
Което се очаква? Кой обаче го очаква? По чия свирка играя и каква е крайната цел?
Ако продължа по тази пътека, ще науча ли какво е станало с татко и с другите на Октавия? Ще разбера ли защо теранското правителство иска да заличи и мен, както е постъпило с тях?
Ще открия ли в какво съм се превърнала?
Свеждам поглед към статуетката в ръцете си и плъзвам пръсти по повърхността й. Изглежда стара и загладена от времето. Ляга идеално в шепите ми като по поръчка. Само дето нямам идея какво да правя с нея.
Тайлър пръв нарушава мълчанието, разкопчава предпазните колани на креслото и се изправя. Още е с официалното си облекло, макар черният плат да се е сдобил с доста повече „цепки“, отколкото модата диктува.
— Трябва да решим накъде да тръгнем — казва той.
После млъква и обхожда мостика с поглед. Взира се в уморените лица на своите хора. Отряд 312 от Аврорския легион. Устните му се разтеглят в трапчинковата усмивка, която му се удава така добре.
— Исках да кажа — подема наново изказването си той, — че бяхте невероятни. Гордея се, че точно вие сте в моя отряд. Отнася се за всички ви, от първия до последния.
Това са правилните думи. Личи се по реакцията на отряда — всички поизправят гръб. Не че този факт променя обичайния тон на Фин, разбира се.
— Благодарско, Златко. Но иначе си прав. Трябва да решим къде ще отидем, иначе великолепният ти отряд ще се озове право в дранголника. А аз категорично отказвам да деля една килия с маниаци като вас.
Кат отговаря, без да обръща глава, а на мен ми се иска да видя лицето й.
— Склонна съм да призная, че някакви навигационни указания ще ми дойдат добре.
Отварям уста, затварям я и отново свеждам поглед към Спусъка в ръцете си. Заради това нещо рискувахме живота си. Всички ме гледат — естествено, с изключение на Кал, който упорито се прави, че не съществувам. Аз обаче знам, че всички други на кораба очакват да им дам някакъв отговор.
Само дето нямам никаква представа къде трябва да отидем сега.
Зила разкопчава коланите си и на свой ред става, с което ми спестява нуждата да отговоря поне засега.
— Ще погледна нараняванията ви — обявява тя с характерния си спокоен глас, сякаш не е участвала в отстрела на шестима челериански охранители, всичките три пъти по-едри от нея, след като е взривила гравитационните генератори на цяла космическа станция. — Скарлет, би ли се заела с провизиите? Трябва да хапнем нещо. И да се преоблечем.
Мисълта за храна ободрява всички ни. Разговорът по същество остава на пауза, докато близнаците Джоунс раздават порциони — от онези, които тръскаш, за да се стоплят. Етикетчето върху алуминиевата опаковка на моя порцион гласи: „Яхния от несвинско и ябълки плюс пай!™“. Не знам за кое да се тревожа повече — за „несвинското“ или за „плюс пай!“. Така или иначе тръскам пакета, докато не се затопля в ръцете ми, и го късам по пунктираната линия.
Чувам познатото бибипкане откъм колана си:
— Нали си даваш сметка, че съдържанието няма нищо общо нито със свинското, нито с ябълките?
Надниквам колебливо в пакетчето и стигам до извода, че Магелан вероятно е прав, но все пак свивам рамене и започвам да се храня.
— Тай, трябва да поговорим — казва Скарлет.
— Оххх — отвръща той с пълна уста. — Никой разговор, който започва с тези думи, не завършва добре. Това е универсален факт, потвърждаван многократно през цялата история на човечеството.
Зила стои права до Фин и маже с нещо драскотините по лицето му.
— Трябва да обсъдим онова, което видяхме в апартамента на Дариел. Информацията може да се отрази на следващото ни решение.
— Защо? — пита Кат и мести поглед между двамата. — Какво толкова сте видели?
Кал се обажда до мен с нисък глас:
— Нещо не беше наред с агентите на ГРА. Забелязахме го, когато им свалихме униформите.
Тайлър го поглежда през конзолната маса.