— Нещо не било наред? Би ли обяснил, моля?
Скарлет оставя своя пакет с надпис „Досущ рибешки пръстчета™“.
— Предпочитам да не говоря за това. По-добре да ви покажем.
Още носи сивото облекло на ГРА (без шлема). Натиска едно копче на нагръдника, вади унистъклото си от пазвата на влажния корсаж, насочва го към централния холографски дисплей на мостика и прехвърля с жест изображението.
То плавно измества данните за траекторията на кораба и целият отряд застива.
Кат проговаря първа, и то с глас, какъвто не съм чувала да излиза от устата й.
— Ебаси.
Снимката е на жена, теранка. На трийсетина години, макар че е трудно да се прецени от пръв поглед. Мъртва е, бузите й са хлътнали. Устата й е леко отворена, кожата й е сивкава, безжизнена. А на мястото на дясното й око има… растение?
Малко прилича на месестите растения, които майка ми отглеждаше у дома. Дебели, сочни, заострени в края листа стърчат от очната й кухина в плътна розичка и всяко листо е не по-голямо от нокътя на палеца ми. На цвят са в същото безжизнено сиво като кожата на жената, по-тъмни по ръбчетата и прорязани с жилки.
Дясната половина на лицето й е полазена от нещо като мъх. Мек пух с тънки пипалца, който покрива половината от челото й и се спуска надолу по врата, вероятно продължава и под черната тениска. Същите черни жилки като на листата са пролазили под кожата й като паяжина.
Прилича на каменна статуя, от която са покълнали мъх и растения. Нещо определено не й е наред. Меко казано. Убедена съм до мозъка на костите си, че никога не съм виждала нещо по-смахнато. Би трябвало да е отвратително и странно, но е и нещо много повече, нещо, което изпъва нервите ми до скъсване и вкочанява гръбнака ми в пристъп на дива паника.
— Не знам много за човешките болести — обажда се тихо Кал. — Но предполагам, че тази не е обикновена.
— Така е — съгласява се Тай, видимо разтърсен до степен, която не е характерна за него. — Значи тази жена е била една от агентите на ГРА? И е ходела? Говорела е?
Взирам се отново в лицето на жената. Не мога да… Това несъмнено е тотално сбъркано, но в лицето й сякаш има и нещо познато. Протягам ръка, за да покрия с длан разцъфналото й око, и се съсредоточавам върху останалото, което изглежда що-годе нормално.
Стомахът ме присвива.
— Тайлър, аз… познавам я. — Гласът ми излиза хриплив и едва доловим, почти като шепот.
Тай ме поглежда с вдигнати вежди.
— Видяла си я на Семпитернити?
Клатя глава.
— Не, познавам я от по-рано. Още отпреди да се кача на „Хадфийлд“.
Не просто виждам втренчените погледи, които спътниците ми си разменят. Усещам ги по кожата си.
— Абсурд — отсича Скарлет. — Това би означавало, че жената е на повече от двеста години. Твоето оцеляване в криокамерата е необичайно само по себе си, но… Твърдиш, че същото се е случило и с нея на друг кораб, чието изчезване не е стигнало до новинарските заглавия?
— Или това, или е използвала някаква вълшебна хидратираща козметика — подхвърля Фин, но никой не се разсмива.
— Знам — отронвам. — Обаче я познавам. Това е Патрис Радке. Една от колонистите на Октавия III. Ръководеше експедиционното картографиране.
Откъсвам поглед от холографското изображение и осъзнавам, че всички ме наблюдават. Някои с любопитство и нетърпение. Други — с нескрит скептицизъм. Но до един чакат да продължа.
— Тя трябваше да ми бъде пряка ръководителка — обяснявам шепнешком. — Щях да стажувам при нея. Освен това тя и баща ми… те…
Първо, благодаря за хубавите пожелания, татко. За рождения ми ден. И за поздравленията. Задето отново спечелих междущатското. Благодаря ти и за съобщението, което прати на Кали за рецитала й. Тя се справи страхотно впрочем. Но най-вече ти благодаря за това! Не одобриха мама за Октавия и ти какво… просто си я заменил?! Та вие още не сте се развели!
С тези думи му затворих. Последните ми думи към него бяха списък на провалите му като баща и съпруг.
А сега той е мъртъв…
Вдигам поглед към безжизненото лице на Патрис и стомахът ми се смъква в петите.
Но щом тя…
— На Октавия III официално не е имало колония — обажда се Зила. — Архивите показват, че корабът ви е пътувал към Лей Гун.
— Е, значи архивите грешат — отговарям аз.
Зила накланя глава и втренчва поглед в мен по своя си начин.
— Тази Патрис е била сред първите заселници на планетата, към която е пътувала вашата експедиция преди двеста и двайсет години.
Не звучи като въпрос. Не личи да се съмнява в твърдението ми. Просто разсъждава върху казаното. Другите не изглеждат толкова убедени, но поне никой не реагира с категоричното отрицание отпреди. Мисля, че вече окончателно сме преминали тази фаза.