— Знам, че звучи налудничаво — настоявам аз. — Но е самата истина. Това е Патрис.
Само дето Патрис Радке е мъртва от поне двеста години.
От друга страна, самата аз съм на двеста трийсет и седем години.
На кораб, пълен с извънземни. С които току-що ограбихме космическа станция.
Нищо не е невъзможно.
Но нещо е много, много сбъркано.
26
Кал
— И другите агенти на ГРА ли бяха такива? — пита Тайлър.
Кимвам утвърдително. Сещам се какво беше усещането, когато ги удрях. Звукът при падането им. Плътта им беше… странна на допир. Фиброзна. Влажна. Костите се огъваха като млади клонки, а не се чупеха като сухо дърво.
— Разменял съм удари с не един и двама терани в Академията — казвам аз. — Тези агенти не бяха човеци.
— Но те са от ГРА — възразява Кат. — Каймакът на теранското разузнаване.
— Значи теранското разузнаване има сериозен проблем — отговарям аз.
Усещам, че Аврора седи близо до мен. Присъствието й е като слънчева светлина по кожата ми. Усещам как тази светлина ме къпе, макар че се опитвам да не й обръщам внимание, да гледам неотклонно лицето на своя Алфа и да мисля за сложната ситуация, в която сме се озовали. Тя обаче ме притегля като гравитация. Бездънна яма, в която с радост бих се удавил.
— Как една двеста и шейсет годишна колонистка от Октавия се е озовала в ГРА? — пита Аврора. Ясно долавям тревогата и объркването в гласа й. Познавала е тази жена. Сигурно са били близки.
— Ъъъ, има един малко по-належащ въпрос — намесва се Фин и кима към Ари. — Доколкото знам, нашата пътничка без билет е единственият човек, оцелял след криозамразяване, продължило повече от няколко десетилетия. В такъв случай как, да му се не знае, е възможно теранец на двеста и шейсет години още да е жив?
— Не мисля, че е била жива.
Всички се обръщаме към Зила, която е забила поглед в унистъклото си.
— Не разполагах с много време за тестове — продължава тя. — Но и при двамата агенти на ГРА се наблюдаваха признаци за епидермална деградация, съпоставима с ранните етапи на некроза.
— Твърдиш, че са били мъртви, преди Кал да се заеме с тях? — пита Тайлър.
— Твърдя, че показваха такива признаци.
— Но са ходели и говорели?
— Не мога да го обясня. Може би има нещо общо с този растеж — Зила сочи сребристата розетка от листа, поникнала в окото на агентката. — Като бетрасканските саскиеви полипи или теранските нематоморфи.
Вдига очи към нас и среща празните ни погледи.
— Нематоморфите са паразити, ендемични за Земята — обяснява тя. — Растат в чужд организъм, а после установяват химически контрол над мозъка на гостоприемника. Принуждават го да се удави във водни басейни, където се размножават други нематоморфи.
— И вие сте облекли униформите, след като сте видели това?! — опулва се Кат.
— Облъчих щателно дрехите на агентите, преди да ги облечем — отговаря спокойно Зила.
— Тя наистина си обича пистолета — мърмори Финиан.
— Жалко, че не взехме едно от телата за тестове — въздъхва Зила.
— На кораба? Не, благодаря — отсича Тайлър, вперил ужасèн поглед в изображението. — Колкото по-далече сме от тези неща, толкова по-добре. Дали пък не са се заразили с някакъв вирус на Корабния свят?
— Съмнявам се — казва Зила.
— Дори там да върлува такъв вирус, агентите едва ли са били на станцията достатъчно дълго, за да го прихванат — уточнява Фин.
Аврора също се взира в холографското изображение, но сякаш не го вижда — вероятно се е върнала назад към спомените си за тази жена, партньорка на баща й преди двеста години, сега превърнала се в неин враг.
— Ари, познаваш ли този мъж? — пита Скар и отваря снимка на втория агент, когото убих в апартамента на Дариел. Обезобразен е по подобен начин — от окото му извират странните филизи, в ухото му растат ярки цветя и се вият в косата, а дясната страна на лицето му е обрасла с мъх. Между листата различавам мрежа от тънки жилки, плъзнали по бузата на мъжа. Тъмни като кръв.
Аврора прехапва устни.
— Може би. Прилича ми на един инженер, когото познавах бегло.
— Колонист на Октавия? — питам аз.
— Който би трябвало да е умрял преди двеста години — кимва Скар.
— Добре изглежда за възрастта си — отбелязва Фин. — Предвид обстоятелствата.