Шегата не среща очаквания отклик и изтлява безславно, но аз неохотно се възхищавам на Фин — той поне се опитва да разведри атмосферата. Мостикът тъне в мълчание и само двигателите и конзолите жужат наоколо. Аврора се взира в централния дисплей, в безжизнената плът на хора, които е познавала, и растенията, поникнали в главите им. Усещам тръпките по тялото й, страха в душата й. Иска ми се да я прилаская, да поема част от товара й. Но удържам Притеглянето с всички сили, като се старая копнежът да не проличи в гласа ми.
— Спусъка — намесвам се аз и кимвам към статуетката в ръцете й. — Казва ли ти нещо?
Тя само клати глава.
— Рискувахме си задниците за тоя дребен грозник — ръмжи Кат. — А сега ни заявяваш, че е било напразно?
— Не знам. Но го чувствам… някак правилно. Сякаш мястото му е при мен. Обаче не зная как да го използвам. — Аврора отново поклаща глава и вдига поглед към Тайлър. — Виж, защо просто не отидем на Октавия III, за да огледаме планетата? Ако колонистите…
— Не може — прекъсва я Кат. — Не помниш ли възбраната?
— Правилно — включва се гласчето откъм колана на Аврора. — Достъпът до планетата е забранен от теранското правителство. Възбраната е наложена преди векове.
— Знае ли се защо? — настоява Аврора.
Устройството бибипва:
— Според архивните данни изследователските сонди са засекли агресивен патоген в атмосферата на Октавия iii. Наложена е галактическа възбрана, за да се ограничи преносът на вируса към други планети и системи.
— Да, но очевидно се е пренесъл! — натъртва Аврора и сочи екрана.
— Непременно трябва да информираме властите — изтъква Скарлет.
Кимвам към труповете на екрана.
— Тези са представители на вашите власти.
— Вижте, не знам какво ще правим — обажда се Кат, — но няма да тръгнем към тъпата Октавия. Наказанията за нарушаване на подобна възбрана са жестоки.
— Иска да каже, че са смъртоносни — добавя услужливо устройството. — И неописуемо болезнени.
— Да, благодаря ти, Магелан — въздъхва Аврора.
— Хей, пак заповядай — отговаря той. — Споменавам го само защото ти невинаги си най-умният представител на…
— Тих режим — прекъсва го тя.
Свежда глава, вперила поглед в Спусъка. Разбирам дилемата й, вътрешната борба. Иска да знае какво се е случило с близките й. С колонията, която уж никога не е съществувала. В същото време си дава сметка какви рискове е поел отрядът заради нея. Опасността, на която ни е изложила. Изглежда, не смее да поиска отново помощта ни.
— Ари, спомняш ли си битката пред кабинета на Бианки? — пита я Тайлър. — И какво направи ти с ултразавъра?
— Не — прошепва тя.
Усещам как страхът й расте главоломно. Не ми се ще да я обвинявам в лъжа, но мисля, че думите й са неверни. Че някъде дълбоко в себе си помни. На съзнателно ниво обаче иска тези спомени да ги няма.
— Може би тази… тази сила, която притежаваш, има нещо общо със Спусъка? — продължава Тайлър. — Дали да не се опиташ да…
Тих звън на тревога оглася мостика и предупредителни светлинки огряват дисплеите. Кат се навежда над своите контроли, Тайлър се мята в креслото си и пръстите му препускат по клавиатурата.
— Радарът току-що засече нещо — докладва Кат. — Така, имам данни… зад нас, посока седем-шейсет А-12 гама четири.
— Централен дисплей — казва Тайлър.
Кат праща изображение на кораба, който току-що е задействал алармата ни за близост. Размазаният образ примигва, после се прояснява и скапва настроението на мостика.
От две години живея сред терани, но още не мога да свикна с факта колко необяснимо грозни са корабите им. Силдратските космически съдове са красота, уловена в титан. Те са нашата песен към Бездната, в която плават — изящни форми, нежни извивки и гладка, трептяща кожа.
Разрушителят, който ни гони в момента, е пълен грозник със сплескана муцуна и претупаната елегантност на предмет с чисто практическо предназначение. На тъмния му корпус лъщи емблемата на Теранския отбранителен флот. Името е боядисано в бяло.
— „Белерофонт“ — изрича го Тайлър.
— Знаехме, че пътуват към Корабния свят — отбелязва Кат и свива рамене. — Е, явно най-после ни настигнаха.
Гласът й е небрежен, блъфът й както винаги е добър, но и тя знае каквото знаем всички. Принцепсът е на онзи кораб. Първият сред равни, който преследва неотклонно Аврора.
— Е, поне ще можем да уведомим властите… — подхвърля Фин.
Гласът на нашия Алфа звучи напрегнато:
— Можем ли да ги надбягаме, Кат?
Асът клати глава.
— Ако надбягването се проточи, ще ни настигнат. Лъковете са по-бавни от разрушителите, а и те разполагат с много повече гориво. И не че мрънкам, обаче все още не сме задали крайна цел на този полет. Просто карам по права линия като някой първокурсник, мамка му.