Скарлет кимва и скръства ръце.
— А ако останем твърде дълго в Гънката без крио, на всички ще ни се разхлопат дъските.
— Трябва ни курс — натъртва Кат.
Всички поглеждат към Аврора. Тя се взира в Спусъка и го върти в ръцете си, сякаш е някаква главоблъсканица.
— Ами аз… — клати глава. — Не знам…
БАМ!
Блясък на енергиен изстрел озарява мостика в бяло. Ударната вълна запраща Аврора назад, Спусъка пада от ръцете й и тупва на пода. Миг по-късно вече съм скочил на крака и яростта ме е завладяла напълно. Зила стои пред Аврора с пистолет в ръце и я наблюдава с неразгадаем поглед.
— О, да, направо е влюбена в тоя пищов — коментира Фин.
— Откачи ли, Зила?! — повишава глас Скарлет.
— Изпробвам дали…
Не стига по-далеч. Вадя я от играта с един удар Аен по рамото — ръката й изтръпва и пистолетът пада с дрънчене.
Престани.
Ала Врагът отвътре е скъсал каишката си. Аврора лежи в безсъзнание на пода и това се е оказало достатъчно — той се е освободил от клетката си и вие възторжено. Смъртоносната песен препуска по вените ми и аз се навеждам да взема пистолета. Пулсът ми пищи. Зрението ми е остро като бръснач. Пръстът ми се свива около спусъка, дулото се вдига към главата на Зила.
Престани.
Нещо ме удря отзад и отклонява пистолета. Завъртам се на пета и замахвам към противника си. Кокалчетата ми срещат кост. Тогава чувам гласа на татко в главата си. Окуражава ме да не спирам. Усещам ръката му на рамото си, усещам как насочва юмрука ми към гърлото на Тайлър. Долавям смеха му, щом моят Алфа се превива на две със стон, окървавен и останал без дъх. Кат ме напада по фланга, но аз отстъпвам встрани — по кокалчетата ми има кръв, ръцете ми се вдигат, сърцето ми препуска.
Престани.
Сега е останал само Врагът. Притеглянето го освобождава. Дори тук, в Гънката, виждам всичко в червено. Не мога да дишам. Не мога да мисля за друго, освен че Аврора е наранена, че я грози опасност, нея, която е моето всичко, която е моята…
— КАЛ, СПРИ ВЕДНАГА! — крещи Скарлет.
Спри.
Веднага.
Затварям очи. Боря се с всички сили. Врагът е толкова силен. Притеглянето е така дълбоко. И не млъква. Трудно е да им устоиш поотделно, но заедно са по-могъщи от силата, която свързва клетките ми, която поддържа Вселената в равновесие. Никога не съм изпитвал подобно нещо. Не мога да го обясня. Не мога да го осмисля.
Но трябва да го овладея.
Няма любов в насилието.
Няма… любов… в насилието.
И тогава много бавно отварям очи.
На мостика цари хаос. Тайлър се надига от пода и по брадичката му има кръв. Кат се е свила на топка и се държи за ребрата. Зила стои с гръб, прилепен към стената, гледа бъркотията с разширени очи и дъвче кичур черна коса.
— Бях го нагласила на зашеметяване — прошепва тя.
— А като си помислиш колко добре се разбирахме… — подсмихва се Фин.
Стоя до Аврора. Всичко, което съм се опитвал да скрия, сега бълбука на повърхността. Стените от лед, с които съм крил чувствата си, вече ги няма. Сърцето ми блъска отчаяно в гърдите.
Изпаднала е в безсъзнание от изстрела на Зила, главата й се е люшнала настрани върху облегалката на креслото и очите й са затворени, сякаш спи.
Но иначе е добре, осъзнавам аз.
Всичко е наред.
— Всички добре ли са? — пита Тайлър с пресеклив от удара в гърлото глас.
Получава бавни кимвания в отговор.
— Кал, увери ме, че можеш да овладееш това нещо! — обръща се той към мен, а очите му искрят от гняв.
— Съжалявам — отвръщам аз. Ужасèн съм от стореното, потресен. Да изгубя контрол до такава степен… — Не исках да… не знаех, че оръжието е на ниска мощност. Реших, че Аврора е в опасност, и…
Клатя глава. Опитвам се да намеря подходящите думи. Но как да обясня що е то полет на хора, които не са виждали небето?
— Съжалявам — повтарям и поглеждам към Зила. — Де’сай. Срамувам се.
— Чакам обяснение, легионер Мадран — обръща се към нея Тайлър.
Зила примигва, но не бърза да отговори, сякаш обмисля думите си. Накрая казва:
— Хрумна ми, че Аврора проявява скритите си таланти най-вече когато спи или е в безсъзнание. Ето защо реших да…
— Решила си, че е добра идея да я простреляш без предупреждение?
— Беше премерен риск, сър — отвръща Зила. — Ако я бях предупредила, вероятността за катастрофална ответна реакция нарастваше драстично.