Колегите ми се споглеждат. Чудят се кой представлява по-голям риск — аз или Зила. Моята постъпка е непростима, но поне могат да разберат донякъде защо съм реагирал така. Докато Зила… Тя просто не пасва тук, не се вписва. Сякаш е фундаментално неспособна да проумее разликата между приемливо и недопустимо.
Тайлър затваря очи и разтрива слепоочията си.
— Зила, ти си най-умният човек на този кораб — подема той. — Не бих се учудил, ако си най-умният човек в целия Легион. Обаче имаш един проблем. Знаеш ли какъв е той?
— Аз… бих се радвала да чуя становището ви, сър — отговаря тя.
— Проблемът ти е, че знаеш как работи всичко — всякакви механизми, закони и прочие — обаче не знаеш как работят хората.
Тя примигва. Струва ми се, че зървам сълзи да блестят в очите й.
— Аз…
Кат отскача с люта псувня. Аврора се е изправила рязко. Мускулите й са напрегнати, цялото й тяло е сковано като стомана. Очите й са отворени, десният й ирис гори в бяло. Косата й се вее като от невидим вятър, едва различим тъмен ореол обгражда тялото й. Стоя много близо до нея и усещам енергията, която припуква по кожата й. Усещам солен вкус в устата си. И някаква сила, която вибрира във въздуха около мен и вътре в гърдите ми.
— Виж ти — Финиан повдига бяла вежда към Зила. — Май ще се окажеш права.
— Аврора? — обаждам се аз.
Тя разперва ръце настрани, отлепя се бавно от пода и отронва:
— Нннъ-ъъъ.
— Ари, чуваш ли ме? — пита Тайлър и пристъпва напред.
Статичното електричество приижда на вълни. Усещам как косъмчетата на тила ми настръхват. Корабът се тресе, осветлението примигва, тъничък вой набира сили навсякъде около нас. Аврора обръща горящите си очи към Тайлър, а тъмният й ореол вибрира.
Скарлет тръгва предпазливо към нея, като е вдигнала ръце пред себе си — някак е надвила страха.
— Коя си ти?
Корабът се разтриса, писъкът се извисява, осветлението губи мощност, а Аврора видимо се мъчи да отговори.
— Н-ннекоя — отвръща накрая. — Каквон-нннекоянек-к-коя-КАКВО.
— Добре, какво си ти? — пита Скарлет.
— Ешваренннннн-н-нн — отговаря Аврора.
Сърцето ми се качва в гърлото. Това е името на древната раса, изчезнала преди милион години. Първите разумни същества, открили Гънката. Първите, поели на пътешествие сред звездите. Поглеждам победоносно към Финиан и виждам как скептицизмът в черните му очи се стопява. Аврора накланя глава, а моето сърце се свива на топка, защото от носа й тече кръв и се стича по брадичката.
— Какво искаш? — пита настоятелно Тайлър и посяга да се хване за едно кресло, когато корабът се разлюлява за пореден път.
Аврора не отговаря. Обхожда с поглед мостика и спира очи върху Спусъка, търкулнал се под централната конзола. Протяга ръка към него и статуетката потрепва в отговор, а после се отделя от пода. Аврора присвива очи и свива пръсти в юмрук. По повърхността на Спусъка плъзват пукнатини и писък на сцепен метал ужилва въздуха.
Пристъпвам напред с протегната ръка. Рискувахме живота си, за да вземем тази статуетка, рискувахме…
— Не!
Спусъка се пръска на парчета и във всички посоки се разлетяват метални отломки. Една ме порязва по бузата, друга минава на педя от гърлото ми и писъкът става почти нетърпим. А във въздуха пред Аврора се носи диамантът, допреди миг вграден в гръдта на статуетката. По-голям е от очакваното. Основната му част явно е била скрита в метала като айсберг в океан. Сега диамантът излъчва светлина, а повърхността му е набраздена от сложен спираловиден рисунък.
Аврора протяга ръка, за да го призове, скъпоценният камък се понася към нея и поляга в малката й длан. Щом докосва кожата й, проекция от чиста светлина изпълва мостика от край до край. Калейдоскоп от миниатюрни светлинки — милиарди, завихрени в спирали, купове и мъглявини, които всеки кадет в академия „Аврора“ веднага ще познае.
— Това е Млечният път! — крещи Кат, за да надвика пронизващия писък.
Цялата галактика.
Диамантът трепти и пулсира. Сред безчетния сбор от искрящи звездни системи — и въпреки монохромния пейзаж на Гънката — десетки слънца грейват в червено. Единственият ярък цвят в черно-белия коктейл — цвят, ален като човешка кръв. Писъкът става почти оглушителен и стомахът ми се свива на студена топка в пристъп на необяснима паника. Долавям същото и при другите, усещам как невронните мрежи на мозъците им пламват от инстинктивен, непоносим страх. Първичен страх, като този на тален, когато сянката от крилете на дракан падне върху гърба му.