Страхът на плячката.
Вглеждам се в проекцията и се опитвам да овладея страха си. Виждам галактиката, просната пред погледите ни и навсякъде около нас, виждам я как се върти в спирала около гигантската черна дупка, която лежи в раздираното й от бури сърце.
Едно невъзможно небе, обсипано с пулсиращи червени точици.
Тогава осъзнавам какво търсим.
— Това е звездна карта! — викам на свой ред.
Галактиката се раздвижва. Сякаш времето препуска напред. Около блестящото черно сърце се завихря все по-бърз вихър. Безкрайна спирала, милиарди звезди, които си взаимодействат и се припокриват, избухват и умират.
Системите в близост до сърцето й се въртят трескаво, задминават по-бавните звезди по периферията, преминават над и през тях с такава мощ, че движението им поражда вълни от звездна светлина. Космически балет. Стотици хиляди години изтичат за едно мигване на окото. А червеното пропълзява от шепата цветни звезди, разлива се като локва кръв и не след дълго окъпва цялата галактика в алено.
Аврора поглежда към мен. Бялото й око грее с вътрешна светлина, кръвта от носа й се стича по брадичката и капе по пода на мостика, а Притеглянето реве във вените ми. Тя кърви и моят копнеж да я защитя е по-силен от всяка друга мисъл, неподвластен е на здравия разум. Тя сочи към изображенията на централния дисплей. Агентите на ГРА, лицата им — мъртви и обрасли.
— Ра’хаам — произнася тя.
— Нараняваш я! — викам аз и пристъпвам напред.
— Гещалт — отвръща нещото в Аврора и сочи аленото петно. — Пазете се. Ра’хаааааа-а-аммм.
— Пусни я!
Хващам ръката й. Толкова е студена, че пари. Усещам как мостикът пропада под краката ми, чувствам колко съм малък и незначителен, прашинка жив въглерод и вода в океан от безкрайност.
Всичко преживяно. Цялото страдание. Унищожението на родния ми свят. Съсипаните хилядолетни традиции и начин на живот. Масовият геноцид. Майка ми. Сестра ми. Баща ми. Войната отвън и Врагът вътре.
Всичко това е без значение.
— Вссиииичко — изрича Аврора. — Горррррри.
А после очите й се затварят и тя се срива в ръцете ми.
— Триста дяволи и смрадливите им топки, тя добре ли е? — пита Кат.
Зила хуква към Аврора и сканира жизнените й показатели с унистъклото си. Корабът вече не се тресе, а пронизителният писък е замлъкнал внезапно като духната свещ. Тайлър и другите се взират в звездната карта, която бавно гасне като петната зад клепачите ти, след като си задържал поглед върху слънцето.
— Пулсът й е нормален — докладва Зила и аз въздъхвам от облекчение. — Дишането също. Всичко е в рамките на нормалното.
— Ъъъ — бавно вдига ръка Скарлет. — Моля да се отбележи, че не съм на същото мнение.
— И аз — добавя ококорилия се Фин.
Тайлър все така се взира в гаснещата карта. Аленото петно се е отдръпнало, а в червено греят само изначалните звездни системи — единственият ярък цвят сред черно-бялото наоколо.
Той клати глава и поглежда към мен, а после и към момичето в ръцете ми.
— Отнеси я в лазарета. Зила, иди с него. И гледай Ари да се оправи.
Обръщам се към Зила, но тя излъчва спокойствие, все едно не съм се опитал да я убия преди има-няма пет минути. Ето защо кимвам и прихващам по-удобно Аврора, нежно като спящо дете. Излизаме от мостика и поемаме по коридора към лазарета, а тихият глас на Скарлет долита до ушите ми:
— Тайлър, какво означава всичко това, да му се не види?
Вратите обаче се затварят, преди нашият Алфа да е отговорил.
А аз оставам в тишината.
27
Зила
Стоя над изпадналата в безсъзнание Аврора и държа медскенер в ръка. Тя лежи на биокушетката в лазарета, а аз следя жизнените й показатели. Минали са почти пет минути, откакто я зашеметих, което значи, че всеки миг трябва да дойде на себе си.
— Всичко наред ли е? — пита Кал зад мен.
— Скенерът не открива нищо тревожно.
— Питах за теб, Зила…
Ръката ми още е леко изтръпнала от удара на Кал, но не ме боли. Хвърлям поглед през рамо и в очите му виждам единствено загриженост. Загриженост, която прелива в облекчение, щом Аврора се размърдва бавно, вдига ръка към челото си и стене. Кал напълно забравя за мен и прави крачка напред, впил очи в нея, а устните му са полуотворени.
— Ка-какво ме удари? — прошепва Аврора.
— Ще ви оставя да си поговорите — съобщавам механично аз.