— Зила… — спира ме Кал. — Искрено съжалявам, наистина. Исках само да ти взема оръжието.
— Разбирам — лъжа го аз.
Думите на моя Алфа звънтят в ушите ми, докато вратата се затваря зад мен.
Проблемът ти е, че знаеш как работи всичко — всякакви механизми, закони и прочие — обаче не знаеш как работят хората.
Вярно е. И не е.
Когато бях на шест, научих твърде много за хората.
Знам всичко необходимо.
Но още не мога да кажа, че ги разбирам.
28
Кал
Трябваше да се досетя, че ще стане така.
Аврора отваря очи, светлината от лампите се отразява в ириса й и го превръща в лъскава перла, а облекчението в моите гърди се излива в тиха въздишка.
— Бе’шмай…
Помагам й да седне на биокушетката и я гледам как мига, все още замаяна от изстрела на Зила. Мисълта, че е добре, отнема силата на огъня, погълнал ме на мостика. Изпивам я с очи, сякаш лицето й е вода в безкрайна пустиня. Това е простичката истина. Друга простичка истина е, че се разкъсвам надве. Защото това не може да продължава.
— Какво си спомняш? — питам я аз.
Следя като хипнотизиран как между веждите й се вдълбава малка бръчица.
— Зила… стреля по мен.
— Не е искала да те нарани — бързам да кажа. — Сметнала е, че така ще събуди онова, което е в теб.
Аврора вдига глава, за да ме погледне, и пулсът ми се ускорява, щом очите ни се срещат.
— Ешварен — прошепва тя.
— Древните — кимвам. — Не знам как, но явно са свързани с всичко случващо се. Както и ти, Аврора.
— Това е пълна лудост. — Затваря очи и притиска слепоочията си, сякаш я боли главата. — Видях всичко, макар уж да бях в безсъзнание. Сякаш… сякаш се намирах извън тялото си. Сякаш го гледах на кино. Зила ме простреля, а ти…
Погледите ни отново се срещат и сърцето ми се смъква в петите. Очаквам да ме укори. Да ме смъмри — и с право — че съм избухнал така и съм изложил колегите си на риск. Усещам Врагът отвътре, свит на кравай в гърдите ми. Усещам сянката на татко върху гърба си.
— Ти ме защити… — довършва тя.
Примигвам. Клатя глава.
— Не. Посрамих се.
Тогава тя ме претегля бавно с поглед, от ботушите до очите и обратно.
— Не мога да те разбера, Леголас — изрича накрая с въздишка. — Изобщо. Преструваш се, че не съществувам, все повтаряш, че съм ви последната грижа, а в същото време рискуваш живота си в пълен с щурмоваци разрушител на ТОФ, за да ме измъкнеш от килията, и налагаш с юмруци собствените си колеги, за да ме защитиш. — Въздъхва повторно и клати глава. — Какъв ти е проблемът с мен, Кал?
Поемам си дълбоко дъх, разколебан на ръба на пропастта. Знам, че изрека ли веднъж думите, няма да има връщане назад. Знам, че съм допуснал да се стигне твърде далеч. Но повече не мога така.
— Отдавна трябваше да ти споделя. Защо се държа по този начин с теб.
— Тоест защо се държиш като истински темерут? — пита тя.
Сърцето ми се свива болезнено, но въпреки това усещам как лицето ми се разтяга в усмивка. Отчаяно търся правилните думи, които да обяснят нещо необяснимо.
— Всичко съществуващо си има своя гравитация, Аврора — подемам накрая. — Не само планетите. Не само звездите. Всяка клетка в телата ни, всяка клетка на съзиданието има гравитация и притегля предметите и хората около себе си. И… точно това изпитвам аз. Към теб.
Тя свъсва леко чело, а очите й греят под топлата светлина на лампите. За миг ми се струва толкова красива, че затаявам дъх. После тръсвам глава и бързам да продължа. Защото, ако не го кажа сега, едва ли пак ще събера смелост.
— Силдратите го наричат Притеглянето. Това е инстинктивно… привличане. Връзка, която е стихийна по своята природа. Първична. Точно като гравитацията. Не съм чувал силдрат да е бил Привлечен от теранец, но… Това изпитвам към теб, Аврора.
Тя отваря уста да продума, но моето признание се е отприщило като вода през скъсана дига.
— Не исках другите да знаят. А ти си имаше достатъчно проблеми и без мен. Мислех си, че понеже си ме видяла, преди наистина да се запознаем… може би означава, че сме… обречени да бъдем заедно или нещо такова. — Клатя глава и се чувствам като последния глупак. — Опитвах се да те пазя, без да знаеш какво се случва. Не исках да се чувстваш задължена.
— А какво… за какво задължение става въпрос? Ако бях силдратка де?
Мълчанието се проточва.
— Притеглянето е връзка между влюбени — изричам накрая. — Партньори до живот.
Тя преглъща шумно. Явно се чуди как да реагира.
— Не биваше да го допускам, не биваше да се стига до това — въздишам аз. — Не биваше да поставям една теранка в подобно положение. Не е честно спрямо теб нито спрямо другите. Изправих те пред избор, който не е твой и не би трябвало да е твой.