— Колко?!
— Двеста и двайсет години…
— Какво? Шегувате се. Това е… — Обаче работата е там, че дори нямам думи, с които да завърша изречението. — Какви ги говорите?
— Давам си сметка колко е трудно — обажда се предпазливо тя.
Трудно?
Трудно?!
Трябва да говоря с някого, който не дрънка дивотии. Сърцето ми направо ще изскочи от гърлото, препуска в гърдите и бие в слепоочията ми. Стисвам сребристия чаршаф, надигам се до седнало положение и светът моментално се качва на въртележка. Аз обаче успявам да смъкна крака през ръба на леглото, увивам се с чаршафа като с тога и някак се изправям.
— Аврора…
— Искам да говоря с някого от „Ад Астра“, някой от октавийската експедиция. Искам да говоря с мама или с татко.
— Аврора, моля те…
Залитам няколко крачка напред и инерцията ме запраща право към вратата. Тя се отваря с плъзгане и две жени със синьо-сиви униформи се обръщат, като едната пристъпва към мен.
Опитвам се да й избягам, обаче залитам опасно настрани и тя ме хваща за раменете. Ръцете ми са заети с импровизираната тога, затова само я сритвам в коляното. Жената изписква, но не ме пуска, а ме сграбчва по-здраво, чак забива пръсти.
— Пуснете я. — Гласът е на боен командир Белокоска и, в пълен контраст с моята паника, звучи спокойно. Един вид примирено.
Жената ме пуска и аз правя няколко ситни крачки, коленете ми се подгъват, а гърлото ми е стегнато, все едно някой ме души.
И тогава виждам прозорците от другата страна на коридора. Виждам какво има зад тях.
Звезди.
Мозъкът ми се опитва да разбере какво става, анализира на бързи обороти различни варианти и ги отхвърля също толкова бързо. Онова зад прозорците не е стена. Не се намирам в някаква сграда. Коридорът е метален, ярко осветен, извива се в широка дъга. Подозирам, че нещото, в което съм се озовала, отговаря на същите характеристики.
А около него се стрелкат космически кораби като пасаж дребни рибки около акула.
С други думи, намирам се на космическа станция. В Космоса. Мястото е невъзможно — в сравнение с него корабостроителницата „Сид“, от която излетя „Хадфийлд“, прилича на бензиностанция в дълбоката провинция.
Това място е невъзможно.
Освен ако онази жена наистина не е извънземна.
Освен ако наистина не съм в Космоса.
Освен ако това наистина не е бъдещето.
Биииииииииииииииииийп.
Възникна грешка. Моля, рестартирайте.
Аз съм на двеста трийсет и седем години.
Всички, които познавам, са мъртви.
Родителите ми са мъртви.
Сестра ми е мъртва.
Приятелите ми са мъртви.
Домът ми го няма.
Всички, които познавам, ги няма.
Не мога.
Следващата вълна на видението ме връхлита от засада.
Този път се предавам без бой. Искрящата вода ме захлупва.
И ме повлича надолу.
3
Скарлет
„Каква купчина говна.“
Това си мисли малкото ми братче. Изписано е на лицето му. Е, не го казва на глас, разбира се, защото Тайлър Джоунс, отряден командир първи клас, не ругае. Тайлър Джоунс не взема наркотици, не пие, нито извършва някоя от другите дейности, с които ние, простосмъртните, се забавляваме. Ако обаче съм научила някакъв урок за осемнайсетте си години в тази странна малка галактика, той е следният:
Само защото не казваш нещо, не значи, че не си го мислиш.
Седим в една галерия над ботаническата градина… добре де, двете с Кат седим, а Тайлър крачи напред-назад и се опитва да смели мисълта, че последните пет години — трудът, дисциплината и прочие, току-що са заминали в рециклатора. Прокарва пръсти през златистата си коса и докато минава покрай мен за седемстотин и първи път, виждам, че на иначе безупречните му ботуши има следа от протриване.
О, да, наистина го приема тежко.
Куполът над нас е прозрачен и пропуска светлика на милиарди далечни слънца. Градината отдолу приютява растения от всички краища на галактиката — плетеници от ригелианска стъклена лиана, сферички пангийско здрачно цвете и пеещи кристалки от мъртвите морета на Артемида IV. Ботаническата градина заема челното място в класацията на най-любимите ми места в Академията, но в момента миличкият ми брат явно е сляп за великолепието й.
И нищо чудно, като се замислиш.
— Не е краят на света, Тай — пробвам аз.
— Не е, ама е много близо, мамка му — изтъква Кат.
Стрелвам я с кос поглед и с най-кривата си усмивка — от онези, които казват: „затвори си плювалника, ако обичаш“.