Поемам си дълбоко дъх и кимвам сам на себе си. Трябва да устоя на силната болка. Нещо в гърдите ми обаче се разкъсва и разривът става така дълбок и тъмен, че може никога да не изпълзя от него.
Но така е по-добре.
— Безсилен съм пред чувствата си към теб — споделям. — Но мога да контролирам действията си. Поради тази причина, щом разберем какво се крие зад Спусъка и звездната карта, ще се махна от отряда. Твърде дълго стоях встрани от войната, която съсипва моя народ. Крайно време е да направя нещо по въпроса. Щом стигнем до края на този път, няма да ме видиш повече.
Мълчанието помежду ни е студено и безкрайно като Бездната. Наистина безкрайно. Поне докато унистъклото ми не нарушава тишината — пиука и разваля заклинанието.
— Кал? — долита гласът на Тайлър от устройството. — Чуваш ли ме?
Докосвам унито на колана си.
— Чувам те.
— Зила казва, че Ари се е събудила.
Поглеждам разноцветните очи и болката пронизва сърцето ми като нож.
— Будна е.
— Елате и двамата да видите нещо.
— Идваме…
Докосвам отново унистъклото, за да прекъсна връзката. Взирам се в момичето, попаднало на столетия и стотици светлинни години от времето и мястото, където би трябвало да бъде. В устата ми има вкус на кръв и пепел.
Какво да кажеш, щом няма думи, които да опишат чувствата ти?
Как да постъпиш, щом няма какво да се направи?
— Трябва да вървим — отсичам аз.
Без да продума, тя се изхлузва от биокушетката и тръгва към вратата.
29
Кат
Занимавам се с навигационната система, когато О’Мали и остроухият се връщат на мостика. Тя прилича на човек, изминал десет километра по черен път, а той изглежда така, сякаш някой е убил любимото му кученце и е оставил отрязаната глава в леглото му. Честно казано обаче, в момента си имаме по-належащи проблеми от чувствата на този и онзи. „Белерофонт“ упорито скъсява разстоянието, а след последното ни откритие…
— Добре ли си, Ари? — пита Скарлет. За разлика от мен, тя е дежурно загрижена за чувствата на този и онзи. Бива я в това.
О’Мали стрелва остроухия с поглед и виждам лъжата в очите й още преди да я е изрекла:
— Добре съм.
— Покажи им, Кат — казва Тай.
— Слушам.
Нагласям с жест визуалните данни от навигационния си компютър на централния холографски дисплей. О’Мали се взира в завихрените спирали от примигващи звезди.
— Какво гледаме? — пита тя.
— Картата на твоя Спусък отбеляза в червено двайсет и две звезди — обяснявам аз. — Аз пък отбелязах системите им в познатите сегменти на галактиката.
— Голяма мъка беше — обажда се Фин. — Мислех, че ще ги разпознае от пръв поглед.
— В Млечния път има двеста милиарда звезди, дългуч такъв. Не ги знам всичките наизуст.
Той се подсмихва.
— Нали уж си свръхнадарена.
— Млъкни, Финиан. — Въвеждам няколко команди в клавиатурата, при което двайсет и две червени точици грейват сред милиардите слънца. — Повечето системи в твоята карта не се проучени. Други са много далеч оттук, дори ако сгъваме. Обаче се оказва, че до една се намират в добре познати ни слаби участъци на Гънката.
— Всички имат естествено възникващи портали? — пита остроухият.
— Така излиза. — Въвеждам нова серия от команди. — На бас, че няма да се сетите коя е най-близката до настоящите ни координати система.
Кал повдига въпросително вежди и аз запращам отговора на централния дисплей, където преди се кипреха адски зловещите снимки на хората растения. Сега над конзолата се носи холографско изображение на ярка звезда. Около нея обикалят седем планети, като третата е разположена в зоната на Златокоска — онази от приказката за нахалното момиченце и трите мечки, или иначе казано, в зоната на обитаемост. Името на системата се кипри с ярки букви под изображението.
— Октавия — прошепва Аврора.
Поглеждам към Тай, а сетне и към Скарлет. После поглеждам и останалите членове на този скапан отряд, поел на скапана мисия, за която сме се готвили пет години в Академията. На всички ни е ясно, че това не може да е съвпадение. Според официалните архиви „Хадфийлд“ е пътувал към Лей Гун, но агентите от ГРА с цветенцата в очите са бивши заселници на Октавия III. Поне според О’Мали. Пак според нея корабът, с който е пътувала, е изчезнал преди два века напът към същата тази Октавия III. А сега някаква тъпа карта на милион години ни насочва право към същата трижди проклета планета.