Мразя живота си, честно.
После към нас литва торпедо и тогава си спомням защо харесвам живота си толкова много.
Захвърлили сме празничните тоалети и сме облекли униформите си, така че, ако не друго, поне сме в подходящ вид за сражение. Изстрелвам примамките, предупреждавам всички да се държат здраво и натискам газта до ламарината. Бяла светлина залива екраните ни, щом торпедото избухва зад нас и цялата Гънка грейва в ослепително бяло.
— Това ядрено торпедо ли беше? — ахва Скарлет с разширени очи.
— Определено не беше джоб, пълен с цветенца — отговарям аз.
— Онова детско стихче е за Черната смърт — казва Зила. — Пълният с цветенца джоб уж пазел от зара…
— Да, благодаря ти, легионер, за оптимистичното уточнение — прекъсва я Финиан. — Но ако оставим настрана смахнатата теранска поезия, по всичко личи, че вашите сънародници се опитват да ни убият, а нашият безстрашен командир неотдавна рече, че точно това нямало да направят!
Тайлър се е ококорил срещу екраните пред себе си.
— Мислех, че не биха посмели…
— Мислел си?! Нали уж беше гениален тактик?
Тай вдига белязаната си вежда.
— Финиан, не ми се ще да разбивам илюзиите ти за мен, но моментът ми се струва подходящ да изтъкна, че…
— Дръжте се! — надавам вик аз.
Три нови торпеда летят към нас в комплект със залп от оръдейните батареи на „Белерофонт“. Навеждам се над контролите и изстрелвам още една порция примамки, които да отклонят част от огъня от нас. Лавирам през разразилата се буря, усещам как двигателите мъркат в търбуха на Лъка, а пръстите ми летят по клавишите, бързи като мисълта ми. Обстрелът е масиран, обхваща дъга с ширина хиляди километри и експлозиите пърлят Гънката. Но нашият Лък е по-бърз, лъкатуши през градушката на оръдейните батареи, проектилите се стрелкат безобидно покрай корпуса му и ние излизаме от обсега им без драскотина.
— Тия копелета не се шегуват — ръмжа аз.
— Още колко остава до портала на Октавия? — пита напрегнато Тайлър.
— Влизаме след четири минути и трийсет и една секунди.
— Ще ги задържиш ли дотогава?
Вдигам глава и му намигам.
— Неслучайно ми викат Нула.
Вече го виждаме отпред. Не напомня на шестоъгълните титаниеви портали, които ние, тераните, използваме, нито на силдратските кристални порти с форма на сълза. Не, този е природно явление и прилича на трептящ разрез в тъканта на Гънката, сякаш оставен от ноктите на гневен космически звяр. Широк е десетки хиляди километри и краищата му се гърчат в хватката на квантови мълнии. Образът отвъд хоризонта му трепти като пустинен мираж. През този немислим прорез в плътта на Вселената съзираме смътните очертания на яркочервената звезда, пламтяща в центъра на цветно море от реално пространство.
„Белерофонт“ стреля с всичките си батареи. Дори някой да се е съмнявал в намеренията им, въпросното съмнение изчезва, когато дузина проектили минават на има-няма стотина метра от лявото ни крило. Искат да ни убият и да се приключва.
— Велики Съзидателю, размина ни се на косъм — ахва Финиан.
— Млъкни — ръмжа аз. — Знам какво правя. Вход в реалното пространство след шейсет секунди.
Един проектил се забива в опашката ни и отваря в корпуса дупка колкото футболна топка. Писват аларми, автоматичната херметизираща система се включва и запечатва компрометираната палуба. Хвърлям поглед на доклада за повреди — пострадало е машинното.
Лоша работа.
— Нали уж знаеше какво правиш! — надвиква алармите Финиан.
— Нали ти казах да млъкнеш!
Кал се усмихва и очите му греят — явно се чувства в свои води сред хаоса на сражението. По-спокоен не съм го виждала.
— Не разбираш много от сражения, нали, Финиан?
— Е, ти пък не разбираш много от… — Бетрасканът млъква и мига с големите си черни очи. — Чакай, чакай, вчера бяха измислил нещо мегаяко в тази връзка…
Нов проектил с обеднен уран минава на три метра от десния ни борд. Колкото и да лавирам, колкото и тяга да прилагам, истината е, че ни обстрелват с твърде много оръдия. Лъковете не са конструирани за сражения с бойни кораби — все едно насъскваш териер срещу доберман. Да, териерът ще джафка и ще подскача, но въпреки бързината му рано или късно по-голямото куче ще го наниже на шиш.
— Петнайсет секунди до портала
— Дръжте се! — вика Тайлър.
Процепът е заел целия ни екран. Вече усещам притеглянето му, как пълзи по тялото ми и разтяга кожата. Куп аларми врещят за възбраната, за пробойната в машинното, за нов залп от батареите на „Белерофонт“. Стомахът ми се обръща, а цялата галактика потъва в оглушително мълчание. Миг по-късно, сред писък на двигатели и сблъсък, който ме разтърсва до кости, действителността взема надмощие. Преминали сме през портала и се носим в цветния свят на реалното пространство.