— Това са челериански стелт фрегати — посочва Кал.
Гласът на Принцепса гръмва по отворения канал за връзка:
— Внимание, неидентифицирани челериански съдове. Обстрелвате кораб на Теранския отбранителен флот под командването на Глобалната разузнавателна аген…
— Отлично знам по кого стрелям, чоовееко — прекъсва го гневният отговор. Върви в комплект с грозното лице на най-мастития престъпен барон в сектора, което се появява на дисплея. — Твоите змийчета от ГРА ме подхлъзнаха, а никой не забива нож в гърба на Каселдон Бианки, без да си плати.
— Някой май си иска Спусъка — прошепва Скарлет.
— Хм. — Финиан поглежда към Аврора. — Кой ще му съобщи, че сме го разбили на малки парченца?
Вече сме в гравитационния кладенец на Октавия III и охладителят от пробойните в левия борд на разрушителя се сляга под формата на спирала в горните слоеве на атмосферата.
Челерианските фрегати са бързи като колибрита, избягват с лекота батарейния огън на разрушителя и го обстрелват на свой ред, досущ като гневни мравки, полазили слон. „Белерофонт“ вади бойните си катери и малките кораби се отделят от задницата му. Повечето влизат в сражение с челерианските фрегати, но пет-шест се стрелват право към нас.
Мощността ни спада бързо, но аз живея за такива моменти. Обръщам Лъка срещу прииждащите катери и се промушвам между изстрелите им като конец в иглено ухо. Годините на обучение, изостреният ми инстинкт и ритъмът на битката пеят, отприщени в кръвта ми. Знам, че ръцете ми летят по контролите, но не ги усещам. Не усещам и тялото си, а само кораба, който се премята послушно под мен.
Влизам и излизам от гравитационния кладенец на планетата, като се възползвам максимално от допълнителната инерция. Кал се е заел с вторичните оръжейни контроли и с общи усилия двамата отваряме пролуки в бойните редици на катерите. Обзема ме възторг, защото ловецът се е превърнал в плячка. Наблюдавам как „Белерофонт“ и челерианските кораби се млатят до смърт. Проследявам изблиците на син огън, шрапнелите и отломките от катерите, които ние отстрелваме един по един.
Тогава си спомням, че мама беше пилот на ТОФ.
И си давам сметка, че в катерите има истински хора.
Досега не съм убивала истински човек. До днес. Безкрайните часове на тренировки и обучение, пилотската кабина, в която си спечелих прякора — всички те бяха симулации. А тук има истински хора. Терани, които се бият, за да защитят убежденията си.
Точно като мен.
Двигателите реагират все по-бавно. Загубата на мощност от пробойната доближава критичните показатели. Аз пък ставам невнимателна, защото си мисля за хората в кабините на катерите. „Белерофонт“ гори, от стопения му корпус се лее кислород и пламти в черното. Челерианите също са разгромени, отломки от красивите им черни фрегати лъщят като счупено стъкло и се премятат във вакуума, носени от инерцията.
Блясък от взривено ядрено торпедо подпалва горните слоеве на атмосферата — отчаяна атака от страна на умиращия „Белерофонт“. Бианки реве по връзката, след което го връхлита ударната вълна от взрива. Фрегатата му лумва в огнена топка и електромагнитната вълна от експлозията се плисва към нас.
Опитвам се да ни изтегля нагоре, но в двигателите ми няма достатъчно мощност — моето момиче е ранено и не може да лети с бързината, която искам от него. Електромагнитната вълни ни застига — истински потоп от светлина и звук — и екраните пред мен грейват сред фонтан от искри.
Политам настрани, но предпазните колани ме удържат в креслото. Финиан вика нещо. Пищят аларми. Температурата се покачва. Навлезли сме в атмосферата и корабът ни подскача по нея като камъче в езеро. Мъча се да убия инерцията, да насоча цялата налична тяга в обратна посока. Но реакторното ядро кърви лошо и двигателите умират.
Щетите са твърде големи.
— Падаме!
30
Финиан
— Тай, прехвърли мощност към стабилизаторите! Дръжте се здраво и кажете някоя молитва!
Кат е надвиснала над конзолата си, подобно на някое от четириръките ни челериански приятелчета горе — ръцете й са навсякъде едновременно, мести плъзгачи, натиска бутони и като цяло се опитва да изстиска още мъничко тяга от ранената ни птичка.
— Вържете се — нарежда Тай. Аврора се стоварва в едно резервно противоускорително кресло в дъното на мостика и всички закопчават трескаво плетеницата от предпазни колани. — Готови за сблъсък.
Корабът се разтриса из основи, пищи, килва се рязко надясно и Зила полита към отсрещната стена, преди да е стигнала до креслото си. Не можем да й помогнем — едва успяваме да отлепим ръка от облегалките, а Кат продължава да бълва заповеди. На терен Златко е нашият Алфа, но в моменти като този е обучен да отстъпи командването на своя Ас и да следва указанията му. Красивото му лице е спокойно, чак делово.