— Стабилизатори готови — докладва той.
— Не ги усещам! — крещи Кат, целият кораб отново се разтриса и друса като талига по неравен път. Така де, неравен път по почти отвесно нанадолнище, който свършва на ръба на бездънна пропаст.
На Съзидателя дреболиите, това е то — ще се мре.
— Казвам ти, че са активирани! — докладва повторно Тай, а Зила успява да се хване за креслото, завлича се в него, стоварва юмрук върху бутона на предпазителите и коланите я обгръщат.
— Навсякъде има атмосферни джобове — ръмжи Кат. Подмята ни поредната турбуленция, а откъм моите китки долита настоятелно жужене — костюмът ми ме предупреждава, че не може да коригира толкова бързо постоянната промяна в гравитационната сила.
— Преследват ли ни? — пита Тай. Покрай предното ни стъкло прехвърча небесносиньо и за миг зървам парче от континент, който се оказва много по-близо от очакваното.
— Засега не! — отговаря на висок глас Кат, за да надвика алармите за предстоящ сблъсък и нарушена възбрана. — Бъди готов да ни прехвърлиш на резервното захранване, горивото е на свършване и…
Случва се, преди да е довършила изречението. Захранването примигва и изчезва, всички светлини на мостика угасват и алармите замлъкват от раз. А на нас ни става пределно ясно какво представлява животът без стабилизатори.
Тай мърда беззвучно устни и се опитва да включи резервния генератор, Кал май също си мърмори под нос, нищо че хубавото му лице запазва каменната си фасада. Възраженията откъм китките ми са замлъкнали, понеже костюмът ми най-сетне е доволен от постоянните нива на гравитация. Уви, става дума за гравитацията на безконтролното падане, която ме е приковала към креслото, и по всички личи, че ще е последната, която костюмът ми ще трябва да компенсира.
Всички мълчим и стискаме зъби. Търпим и чакаме Кат и Тай да си свършат работата.
— Резервният генератор включен — докладва нашият Алфа. — Набира мощност.
— Потвърждавам — отвръща Кат, миг преди конзолите й да оживеят в порой от светлинки. — Резервен генератор на сто процента. Начало на обратното броене.
И вече си имаме часовник. Корабът ни е твърде повреден, за да включи двигателите си и сам да произведе тяга, но резервният генератор ще ни осигури няколко минути ограничен контрол — колкото пилотът ни да разполага с основните си контроли за маневриране.
Достатъчно тяга и маневреност, за да кацнем… ако извадим гигантски късмет и пилотът ни си е спечелил заслужено прякора.
— Кацане след сто и петнайсет секунди! — докладва нашата Нуличка, а на мен ми иде да затворя очи и да се обърна към Съзидателя, да впрегна цялата си вяра и настоятелно да поискам някаква компенсация за дългогодишното усърдие.
Обаче нещата не стоят така и освен това не мога да си затворя очите. Хоризонтът се появява за миг-два на екрана и зървам развълнуван синьо-зелен океан, крайбрежна линя и огледалния отблясък на река, преди корабът отново да се люшне.
— Резервна мощност на седемдесет процента — докладва Тай с нисък и напрегнат глас. Вече е направил всичко по силите си и, подобно на всички нас, може само да стиска палци на Кат, която се опитва да вкара Лъка в контролирано падане.
— Кацане след шейсет секунди — обявява тя.
Ще ни стигне ли мощността?
Или ще се изчерпи секунди преди да докоснем земята?
Откъсвам вниманието си от екрана и го насочвам към колегите си. Ари май се мъчи да не повърне, а Кал я наблюдава с тревога във виолетовите си очи. Зила е наклонила глава настрани, сякаш изчислява наум шансовете ни да оцелеем, и тази дейност ангажира цялото й внимание. Скарлет не сваля поглед от Кат и устните й се движат едва доловимо, макар че ме съмнява да реди точно молитва.
— Резервна мощност на четирийсет процента — докладва нашият Алфа с тих глас.
— Четирийсет и пет секунди до кацане.
Вече виждам дърветата и синьо-зелените листа по върховете им се огъват под напора на въздушното течение, което създаваме с появата си. Приличат на вода, по която се гонят вълни — значи нашият Лък е камъчето, което подскача по повърхността й. Подскача ли, подскача.
— Петнайсет секунди.
— Тринайсет процента.
— АКО МОЖЕ ДА СПОДЕЛЯ МНЕНИЕТО СИ…
Седем гласа крясват едновременно: