— Тих режим!
— Дръжте се! — писва Кат, без окото й да мигне. Цялото й тяло е напрегнато като струна, цялото й същество се опитва да насочи неподатливия кораб към една дълга крайбрежна ивица, покрита със светъл пясък и тъмен камънак.
Корабът забърсва с писък камънака, подскача и вие в стакато — нещо стърже силно по корпуса.
Вече никой не брои на глас, но обратното броене продължава в моята глава:
Седем. Шест. Пет.
Контролните панели угасват, Кат изплюва една люта псувня и натиска за последно маневрения лост. Ръцете й треперят.
Четири. Три. Две.
Заораваме в пясъка, отскачаме напред и нагоре, после пак надолу, пързаляме се неконтролируемо. Корабът се тресе толкова силно, че ми е трудно да дишам, шумът е оглушителен, а търбухът ни се влачи досами брега. Сетне Лъкът удря нещо твърдо, завъртаме се в полукръг около оста си и най-накрая спираме на място. Виждам браздата, която сме изорали в крайбрежната ивица — ще я забележи и всеки друг, който погледне отгоре. Най-голямата указателна стрелка, която можеш да си представиш.
От друга страна, още сме живи.
Нищо не нарушава тишината освен тихото припукване на охлаждащия се корпус. Дишам трудно, десетина тихи аларми тук-таме по костюма ми настояват, че съм подложен на екстремно физическо натоварване — благодаря, не бях забелязал — и никой на мостика не продумва. Тай и Кат се обръщат много бавно с креслата си, за да ни огледат, сякаш ги е страх, че сме се разхвърчали на парчета.
— Е — подемам аз с надежда гласът ми да не трепери. — Не че държа да изтъквам очевидното, но едва ли ще си получим депозита за кораба.
Скарлет се разсмива първа, изключва с трепереща ръка предпазните колани, привежда се напред с лакти, подпрени на коленете, и се хваща за главата. Останалите се раздвижват един по един, махат коланите, стават от креслата, протягат се, треперят.
Аз оставам на място, защото чакам костюмът ми да дойде на себе си поне колкото да вдигна ръка и да натисна освобождаващия бутон в средата на гърдите си. Така като гледам, колегите ми явно не си дават сметка, че е въпрос на несъществуващ избор от моята страна.
— Остана ли ни някаква мощност? — пита Златко, но не звучи обнадежден.
— И за любимата ми играчка няма да стигне — казва Кат и плъзва ръка по конзолата си. — А тя издържа много на батерии.
Той я удостоява с широка усмивка и посяга да я стисне за рамото.
— Справи се страхотно, Кат. Справи се… като истински летец.
Тя се усмихва в отговор и въздъхва пресекливо.
— Нали разправят, че трябва да опиташ от всичко. Е, това вече го опитах и не ща повече, мерси.
Всички се разсмиват — готови сме да се смеем на всичко, понеже още сме на ръба на истерията. Може би освен Тайлър, който вече е превключил на работен режим.
— Зила, извади биокостюмите и ги раздай. Не искам да вдишаме и една молекула от местния въздух без защита. Кал, изкарай пушките. Не разполагаме с автоматични мерници, така че ще се оглеждаме за преследвачи по старомодния начин. Трябва да проверим обстойно Лъка и да преценим какви са повредите. С малко късмет птичката ни може отново да полети.
Аврора се е изправила и се е втренчила в мониторите, които показват света отвън. Очите й са разширени, а лицето — бледо.
Зила раздава костюмите, а Кал, Тай и другите започват да ги обличат. С изключение на Скар, която се е подпряла на централната конзола пред мен — без съмнение е отчела, че не съм помръднал от мястото си. Намига ми, навежда се, за да натисне бутона за освобождаване, и моите предпазни колани се прибират послушно в креслото.
— Винаги си добре дошла да ми натискаш бутоните — подмятам аз и със задоволство отбелязвам, че отново звуча като себе си. Почти де. Но Скар е отлично Лице, така както брат й е отличен Алфа. Нищо чудно, че само тя забеляза затрудненията ми.
— Имаш ли нужда от помощ с биокостюма? — пита тя.
— Какво, да не би да се опитваш да ме навлечеш с още повече дрехи? А аз тъкмо реших, че ще се събличаме.
— Много смешно — усмихва се тя и понижава глас, за да не ни чуят другите. — Как е екзокостюмът ти?
Честно казано, е бавен и реагира на движенията ми по-мудно от оптималното. Електромагнитният импулс, който изпържи временно системите на кораба, удари и моя костюм. Той уж е защитен срещу подобни инциденти, но явно не съвсем. Така де, за пръв път го излагам на ядрена експлозия в открития Космос, а и определено не разполагаме с няколко часа, за да го ремонтирам.
— Добре си е — отговарям с престорена убеденост.
— Фин? — Не ми вярва, но интонацията й е нежна, а не обвинителна. И точно този факт свива стомаха ми на възел. Не искам да ме съжаляват, а Скар — най-малко от всички. Защото, ако наистина ме съжалява, ако се чуди как да ми вдъхне кураж, тогава направо ще…