Щом обаче вдигам глава, за да я погледна, не съзирам съжаление в сините й очи. Само известна тревога и нищо повече. Сигурно точно затова си отварям устата и казвам нещо, което никога не съм изричал на глас. Тихо, така че никой друг да не чуе.
— Скарлет, не искам да бъда момчето, което се нуждае от помощ. Всеки път, когато околните разтълкуват едно или друго мое действие като слабост, цената я плащам аз. Пълната гравитация ме затруднява? Дай да го отпратим от Траск, далеч от приятелите и семейството му. Нуждая се от ниска гравитация нощем, за да си почина? Дайте да му осигурим специална стая в Академията, където да си живурка сам, вместо да има съквартирант като всички останали. Костюмът ми създава някакъв проблем? Брат ти ще ме завре в някое кьоше, встрани от интересните събития, и по този начин ще изложи всички ви на опасност. И няма да има връщане назад. Никога няма да си върна загубеното. Ето защо те моля да си мълчиш за екзокостюма, не е голяма работа. А ако съумееш и да сложиш намордник на вечния си скарказъм, направо цена няма да имаш.
Скарлет повдига една от съвършените си вежди.
— Скарказъм?
— Яко, нали? Снощи го измислих.
Велики Съзидателю, наистина ли си призна, че снощи си мислил за нея, Финиан?
— Никой тук няма да те погледне отвисоко, ако приемеш малко помощ, Фин — изтъква тя.
— Лесно ти е да го кажеш — отвръщам аз и махвам с ръка към екзокостюма си. — Неслучайно бях последната Гайка, която избраха на Подбора.
Скар нацупва устни.
— Финиан?
— Аха?
— Хрумвало ли ти е, че причината може да не е в екзоксотюма? — Взира се в очите ми. — Не твърдя, че хората не го забелязват. Казвам само, че не е изключено да са те избрали последен поради друга причина. Защото, да речем, постоянно се опитваш да докажеш на цялата галактика, че си нетърпим задник?
Не знам как да отговоря на това. Направо ме нокаутира.
— Няма проблем, Фин — тихо добавя тя. — Твоето семейство запечатва дома ти, нали така?
В този миг осъзнавам, че Скарлет ме е разгадала. Бетрасканите изпитват първичната, инстинктивна нужда да бъдат част от по-голяма група. Не е въпрос само на културна традиция, а е закодирано в ДНК-то ни. Правя се на вълк-единак, обаче мразя да съм сам.
И макар че по-скоро бих завъртял едно танго с покойния домашен любимец на Каселдон Бианки, отколкото да го изрека на глас, истината е, че част от мен през цялото време отчаяно се е стремяла да се свърже с някого, с някаква група. Неизбежно е, толкова неизбежно, колкото цветето, което се накланя към слънцето. А сега, докато обхождам с поглед мостика, си давам сметка, че може би най-сетне съм намерил своя клан в лицето на отряд 312.
Ето защо хващам протегнатата й ръка и тя ми помага да се изправя. За миг ни делят само няколко сантиметра. Големите й сини очи се взират право в моите.
На Съзидателя дреболиите, май наистина я харесвам.
А после тя ми намига усмихнато и вдига един биокостюм помежду ни. Сребристата материя е като вода в ръцете ни. Захващаме се за работа и Скарлет случайно прикляка да оправи стъпалото на своя костюм тъкмо когато аз се мъча да вкарам крак в крачола на моя — с нейна помощ успявам, без никой да разбере какво се е случило.
Горе-долу по времето, когато всички сме се костюмирали, аз признавам с неохота, че наистина имам проблем. Трудно ми е да се движа, още по-трудно е да ходя, а костюмът ме залива с предупредителни светлинки, които бързам да изключа.
Зила докладва, че небето над нас е чисто, без следа от вражески елементи, и двамата с Кат се насочваме към търбуха на Лъка, за да проверим колко е пострадало машинното. За моя изненада, положението не е чак толкова лошо. Във всеки случай е по-добро от моето. Корпусът е продупчен като влажна хартия, но пробойната може да бъде запушена. Уви, проектилът от батареите на „Белерофонт“ е ранил бебчето ни право в сърцето.
— Как са нещата? — пита Тайлър зад нас.
— Зле — отговаря Кат и сочи енергийното ядро. — Реакторът е ритнал камбаната.
— Виж, знам, че не съм оптимистът на отряда — отбелязвам аз, — обаче не е чак толкова зле. Авторемонтната система ще закърпи корпуса. Ядрото е самостойно и лесно ще го изключим от системата. Стига да намерим някакви тежки радиоактивни материали, с които да заменим горивните клетки.
— Да де, обаче къде ще открием подобни материали? — пита Тайлър.