— Опитах се да кацна близо до селището — намесва се Кат. — Едва ли е на повече от десетина километра
Бройте ме за адски впечатлен — цяло чудо е, че изобщо е кацнала толкова близо. Което определено ще ни свърши работа.
— Значи остава да намерим космодрума на колонията — продължавам аз. — Предполагам, че са имали такъв, а и заселниците едва ли са се евакуирали, иначе все щеше да се разчуе, че възбраната е пълна лъжа. С други думи, корабите им още трябва да са тук. С много късмет и стискане на палци, току-виж сме попаднали на работещо реакторно ядро.
— Звучи добре — кимва Тай.
— Че как — сумти Кат. — Явно твоето определение за „добре“ включва десеткилометров куцукащ преход през враждебна територия напът към колония, която не би трябвало да съществува, докато чакаме птичките на ТОФ всеки миг да ни се стоварят на главата.
— Кат — обръща се към нея Тайлър и я стрелва с чифт трапчинки, които взривяват яйчници от двайсет стъпки разстояние. — Колко пъти да ти казвам? Имай вяра.
Двайсет минути по-късно стоим на товарната рампа и почти сме готови да потеглим. Няма съмнение, че по думите на Кат аз съм „куцукащата“ част от прехода — явно затрудненията ми са по-очевидни, отколкото предполагах — но също така съм най-квалифицираният член на отряда, стане ли дума за кражба на реактивни ядра. С други думи, няма опасност да ме зарежат на кораба. Океанът се шири зад нас, пред нас се проточва тясна ивица пясъчни дюни, а отвъд тях се издигат безкрайни синьо-зелени хълмове. Песента на вълните звучи някак странно в ушите ми.
— Накъде е колонията? — пита Тай.
Кат цупи устни и чуква с пръст по визьора на биокостюма си.
— На запад? Макар че, като се замисля…
— Натам е — сочи Аврора.
— Сигурна ли си? — пита Тай.
Тя кимва, а когато проговаря, в гласа й няма и следа от колебание. Звучи по-уверена от всякога.
— Две години изучавах този район, докато се борех за място на „Хадфийлд“. Със специалност картография. Намираме се на дванайсет километра северозападно, плюс-минус, от селището. Пресечен терен. Приблизително три часа път пеша.
Тай кимва, видимо впечатлен.
— Да тръгваме тогава.
Спускаме се по рампата. Вълнистите дюни са зловещо тихи, планетата, която ни заобикаля, е изтъкана изцяло от меки линии и безкрайно небе. Въздухът е натежал от… първоначално решавам, че е сняг, имайки предвид, че е покрил и земята, но щом стъпваме на плажа, разбирам, че е нещо друго. Нещо като…
— Полен — отбелязва Зила, присвила очи към леко фосфоресциращия прах, който се сипе отгоре.
Преглъщам шумно и протягам ръка към падащото синьо.
Аврора ни превежда през дюните, все по-далече от прибоя на вълните и ранения ни кораб. При всяка моя стъпка екзокостюмът съска жално, трудно ми е да вървя по нанагорнището и по пясъка, който поддава под краката ми. Скарлет не се отделя от мен — не твърде близо, но достатъчно, за да знам, че мога да разчитам на помощта й при нужда. Аз обаче вървя упорито, най-после стигам до билото, попивам с поглед пейзажа отвъд и прошепвам:
— Съзидателят да ме тръшне.
Всичко отвъд крайбрежната ивица — скалите, земята — е плътно полазено от ниски шубраци със същите сочни, заострени листа като онези, които растяха в очната кухина на покойната Патрис Радке. Дори не съм сигурен, че са отделни растения — приличат на едно-единствено, което е избуяло безконтролно и безкрайно. Опитва се да задуши и дърветата, обхванало е дънерите и ги обвива в плътни спирали. Тук-там има големи участъци ниска сребриста трева, която прилича на мъха по лицата на агентите.
— Така ли трябва да изглежда? — пита Тайлър през стегнато гърло.
— Не — отговаря Аврора и клати глава. — Не.
На няколкостотин метра пред нас се издига стара комуникационна кула — единственият видим знак, че тук е съществувала човешка колония — но и тя е обрасла със същото странно растение. Стъблата му там обаче са по-дебели и някак по-тежки, и се увиват около подпорните й колони като пипалата на осфериански селдернавт. Сякаш всеки миг ще завлекат цялата кула под земята, подобно на кораб, който изчезва в морето.
Малко прилича на лишей. И покрива всичко. Всичко.
— Аз… — Аврора примигва трескаво. — Виждала съм това и преди.
— Аз също… — прошепвам с пресекващ глас.
Отрядът ме поглежда въпросително. Посягам към знака на Съзидателя върху яката си, но той е покрит от биокостюма. Сърцето ми ще изскочи.
— Насън — отронвам и се обръщам към Ари. — Но тогава реших, че от небето пада син сняг. Покриваше всичко… точно като тук. Само че не се намирах на Октавия. В моя сън планетата беше… — Клатя глава и поглеждам към другите. — Беше моят роден свят. Траск.