— Моят съвет е да не докосваме нищо — казва Кал.
— Прав си — кимва Тайлър, а лицето му е пребледняло. — Очите на четири и ръцете до тялото. — Алфата хваща по-удобно пушката си. — Хайде.
Поемаме мълчаливо по склона, право през синьо-зеления шубрак. Лицето на Аврора е изопнато, очите й са сведени и не се отделят от растенията. Кал върви на крачка зад нея, виолетовите му очи горят и държи пушката си в готовност. Ари спорадично обръща леко глава, колкото да провери дали остроухият още е наблизо, но погледите им така и не се срещат.
Скарлет стъпва бодро край мен, сякаш тънкият сребрист биокостюм е тоалет от последната колекция на Фийни, а тя го развява по модния подиум. Кат върви вяло пред нас и изглежда изтощена — предвидима реакция след усилието да приземи кораба, без да го разбие на малки парченца. Тайлър и Зила се намират най-отзад. Той носи специалния контейнер, в който да приберем нужните елементи за ремонта на реакторното ядро, а тя… Е, Зила не изненадва никого. Стоик до края. Държи бинокъл пред очите си и зяпа към небето, вместо пред себе си. Поне не дава признаци, че ще простреля някого, което пак е нещо.
Шубракът се сгъстява и се озоваваме в някаква гориста местност — добре де, някога е била гориста, преди да я полази това… нещо. Аз вървя мълчаливо, като още мисля за съня си, и вече не обръщам внимание на тихите, тревожни сигнали, с които ме засипва екзокостюмът ми. Сигурно точно затова чувам звука.
Зад нас.
Шумолене.
Набивам спирачки и поглеждам през рамо с присвити очи.
— Добре ли си, Финиан? — пита Златко и спира до мен.
— Знаем ли нещо за местната фауна?
Зила вдига глава, за да ме погледне.
— Има ли конкретна причина да питаш?
— Стори ми се, че чух нещо — признавам аз. Пулсът ми се е ускорил.
— Фауната на Октавия не е нищо особено — обажда се Ари пред нас. — Поне според ранните наблюдения и доклади на биолозите. Но в лабораториите държаха мишки. И шимпанзета. Татко работеше с тях.
— Шим-какво? — Въображението ми се е развихрило и ме обстрелва с всевъзможни варианти на шим-нещото, повечето разполагащи с нокти и зъби, които не бих искал да срещна отблизо. Кал, естествено, е нащрек и стиска здраво пушката.
— Шимпанзета — повтаря Ари.
— Pan Paniscus — уточнява услужливо Зила.
— На ръст са почти колкото средновисок човек — добавя Ари. — Много приличат на нас, защото сме от същото родословно дърво. Но целите са покрити с черна козина. И са отлични катерачи.
— Значи са какво, космати човеци? — любопитствам аз. — Тогава каква е разликата между тях и… В тази връзка, познавате ли О’Донъл? Седеше зад мен по механика и беше толкова космат. Казвам ви, че…
— Те не са хора — прекъсва ме Тайлър. — Интелигентни са, но са животни. Защо в колонията е имало шимпанзета, Ари?
— Предварителни екотестове. Шимпанзетата не са хора, но генетично са много близки до нас. ДНК-то ни е почти идентично. Точно поради тази причина са били и на първите ракети, изстреляни от Земята в зората на космическите проучвания.
— Чакай, чакай — бързам да вметна аз. — Тези животни са достатъчно умни, че да управляват космически кораби?
Кал е вдигнал бластерната си пушка и се върти в бавен кръг.
— Звучат ми като опасен противник…
— Не, не — възразява Ари. — Слушайте. Не са опасни. И не са пилотирали първите кораби, били са само пътници. Пратили сме ги в Космоса, за да проверим как ще им се отрази той. Защото физиологично доста приличат на хората.
С остроухия се споглеждаме.
— Но ако тези шампан… — започвам аз.
— Шимпанзета — поправя ме Ари.
— Щом не са пилотирали корабите… как са успели да ги приземят?
— Не се е наложило — изтъква тя. — Корабите са били автоматизирани.
— Така — казвам предпазливо, — да видим дали съм разбрал правилно. Вие, земляните, сте взели тези умни животни, натикали сте ги в ракети и сте ги изстреляли в Космоса, за да проверите дали няма да им стопи чревцата?
— Не сме били лично ние — натъртва отбранително Кат и всички терани в отряда ни сумтят и си намират повод да погледнат някъде встрани.
— Леле-мале — възкликвам аз и ги измервам с поглед. — А ние, бетрасканите, знаели ли сме за това масово убийство на шампани, когато сме се съюзили с вас?
— Стига, Финиан. Дори тук да е имало шимпанзета, оттогава са минали двеста години и… — Тайлър не довършва мисълта си, понеже очевидно е стигнал до същия извод като всички нас. Патрис Радке и мъхнатият й приятел също са били тук преди двеста години. И това не им е попречило да бродят из галактиката.