На Съзидателя дреболийките…
— Оръжия — отсича лаконично Кал и всички вадим оръжията си от кобурите, преди да продължим.
Повече не чувам онзи шумолящ звук.
Аврора ни води през шубрака, между полазените от растението дървета и под гъстия полен, който се сипе около нас като лепкав син дъжд. Поленът бързо покрива биокостюмите ни, а трябва да внимаваме и за клонките на шубрака — предпазните костюми са здрави, но само до някаква степен. Още два часа газим в сухото тресавище, накрая изкачваме поредния хълм и от билото му виждаме селището Бътлър, разположено в долината в подножието.
Така де, поне каквото е останало от селището. Сградите са плътно обрасли със същия синьо-зелен листак — явно растението изкарва издънки, които могат да се катерят по отвесни повърхности като лиани. Всеки ръб и прав ъгъл е загладен и заоблен от растителността, лианите са полазили бетон и стомана, а спорите им се носят във въздуха и се сипят като ситен, слабо луминесцентен дъждец.
Може да се разтълкува и като красиво. Естетът в мен се диви на гледката, но съвсем за кратко — докато не се сещам за моя сън, в който същият този син полен покриваше родния ми свят. Сещам се и за звездната карта на Ари. За червеното, което се разля от маркираните звезди като кърваво петно.
Тогава сърцето ми отново засяда в гърлото.
Правя няколко тромави крачки по нанадолнището, преди да осъзная, че Ари не е помръднала. Обръщам се да я погледна — стои на билото, взира се в колонията и по бузите й се стичат сълзи. Милата дори не може да ги изтрие заради визьора на костюма. Оставам на мястото си, но Скарлет се връща на билото.
— Ако „Хадфийлд“ не беше заседнал в Гънката, и аз щях да съм там, долу — прошепва Ари, но гласът й се носи надалеч. Защото е тихо и нищо не го приглушава.
— Но не си — отвръща нежно Скарлет. — Не си там, а тук, с нас. Не познавам семейството ти, но мисля, че биха били щастливи, задето си намерила приятели.
Аврора подсмърква силно и напълно лишено от изящество.
— Когато не одобриха мама за експедицията, татко я заряза. В известен смисъл двете със сестра ми вече го бяха загубили. Но когато „Хадфийлд“ е изчезнал, тя и мама са го загубили окончателно — него, както и мен. — Клати глава. — А аз… аз не мога да им помогна. Не бих могла да се върна и да им кажа, че съм добре.
Подсмърква отново и гласът й пресеква.
— Когато разговарях за последно с баща ми, преди да излетим от Земята… Скарахме се. Казах неща, които не мислех. И те са били последното, което е чул от мен. Наговаряме някакви глупости в яда си и не мислим за възможните последствия. Че може би няма да имаме шанса да се извиним. Приемаме, че семейството ни винаги ще бъде край нас.
Всички мълчим, а тихият вятър разнася сипещия се полен и леко огъва странната растителност.
Идея си нямам какво да кажа. Моето семейство е голямо, наброява стотици души и самата идея да бъдеш сам е… немислима. Да, често съм се чувствал изолиран и отхвърлен, но никога не съм бил сам като Аврора.
— Според мен — подема Зила и аз се стягам вътрешно за поредната й нетактична издънка, — ако майка ти и сестра ти са можели да избират между това със сигурност да си мъртва и това да те смятат за мъртва, без никога да разберат, че са грешали, биха избрали второто. Ако съществуваше шанс моето семейство да е живо и аз да не го знам, те уверявам, че бих приветствала тази неизвестност.
На това пък съвсем не знам как да реагирам.
А Аврора, да не повярваш, се усмихва на Зила през сълзи.
Нашето изгубено във времето момиче не скърби само за семейството си, а и за себе си — така де, дори ние не знаем в какво точно се е превърнала, нищо че й играем по свирката и вървим по пътеката, която ни сочи. Мисълта да си в нейната кожа, да не знаеш какво си… Със сигурност копнее за нещо нормално, обяснимо. Копнеж, който е познат и на нас в по-голяма или по-малка степен.
Така че… знам ли, когато отново поемаме надолу, долавям нещо ново, някакво другарство — ние, седмината, най-чудатата групичка от аутсайдери, стъпвала някога на тази изоставена планета, превзета от злокобна растителност и обсадена от бойни кораби. Като гледам обаче, до селището има още двайсетина минути път, стомахът ми е натежал неприятно, а всички мълчат като на гробище. Крайно време е някой да поразведри настроението.
— Тъй — казвам аз — За онези чипанзе…
— Шимпанзета — поправя ме Тайлър със страдалческа физиономия.