— На три — казва тихо Зила и двамата с Тайлър внимателно обръщат Кат по гръб, за да огледат нараняванията й.
О, не. Не!
— На Съзидателя дреболиите — ахва Фин и макар той също да е пострадал, посяга светкавично към раницата на Зила.
Биокостюмът на Кат е разкъсан отляво, от подмишницата до хълбока. Зървам кръв, кожа и кост, виждам ребрата й, виждам…
Въздухът стига до нея.
Парализирана съм от ужас и наблюдавам как една миниатюрна спора се спуска бавно към раздрания хълбок на Кат.
— Поленът — изричам през стегнато гърло и посягам да покрия раната с две ръце. Кръвта покрива сребристите ми ръкавици за секунди.
— Поленът ще е без значение, ако не спрем кървенето — отбелязва простичко Зила, протяга длан към спрея, който Фин й подава с треперещи пръсти, и напръсква щедро количество върху раната.
— Горе!
Поглеждам рязко към Кал — той се е изправил и сочи към небето и бялата совалка, която се снижава на скорост. Нямам представа дали „Белерофонт“ още е в орбита, но някой явно е оцелял в сблъсъка между ТОФ и фрегатите на Бианки. Совалката внезапно променя посоката си право към браздата от повалени дървета и разорана земя, която ние оставихме при кацането си, или иначе казано — голямата указателна стрелка на каменистия плаж.
Носят се натам и се снижават.
Кат стене от болка, Зила се мъчи да запечата костюма й с някаква лепкава кръпка и междувременно се изнизват безценни секунди. Тай е коленичил край Кат, гледа я като вкаменен и явно мисли на бързи обороти.
— Зила — обажда се след малко. — Раната й е сериозна, нали? Закърпването няма да свърши работа?
— Да, сър — кимва тя. — Раната е сериозна.
— Е, не можем да се върнем на кораба. — Тай се взира към спускащата се совалка на ТОФ, а после и към селището в долината под нас. — Някакви предложения, Ари?
Затварям очи, концентрирам се върху Бътлър и познанията си за селището, върху картите, които съм изучавала хиляди пъти. В първия миг изтощеният ми и претоварен мозък забива, но спомените постепенно се връщат.
— Има клиника — казвам аз. — В западния край на колонията.
Тайлър се изправя и плъзва напрегнат поглед по обраслото с лози поселище.
— Май я виждам. Фин, можеш ли да ходиш?
— Да, сър — отговаря лаконично той и се надига, присвил очи, а екзокостюмът му вие жално. Погледът му е празен, втренчен навътре, като на човек, който изпитва силна болка. Фин обаче не продумва, не се оплаква.
— Добре — кимва Тайлър. — Скар, Зила, с вас ще отнесем Кат в клиниката. Кал, ти иди с Фин до космодрума на колонията и потърсете реакторно ядро.
— Аз знам пътя — звуча смело и решително, макар че не се чувствам така.
Тай кимва.
— Не се разделяйте и не изключвайте канала за връзка. Обадете се веднага щом намерите необходимото.
Кал се изправя с грациозно движение и ми кимва. Изтривам ръце в мъхнатата трева, за да изчистя поне малко от кръвта на Кат от ръкавиците си, и стомахът ми се обръща, когато цветът се променя — от зелено-синьо в тъмнопурпурно. В главата ми пищи някакво предупреждение. Усещам го в костите си. Усещам го под краката си и в небето, пълно с танцуващи спори.
Нещо тук е тотално, ужасно сбъркано, противоестествено.
Чувам шепот в ума си. Ехо от собствения ми глас.
Пазете се.
Ра’хаам.
Кат е стиснала зъби и самият факт, че не се включва в разговора, че не възразява, задето разделяме отряда надве, е достатъчно красноречиво свидетелство за състоянието й. Кал ми помага да се изправя и двамата заставаме един до друг, свели погледи към раненото момиче, заобиколено от приятелите си.
Аз ги доведох тук.
Аз съм виновна.
— Тръгвайте — нарежда Тайлър, без да вдига глава. — Успешен лов.
Кал взема бластерната си пушка от пепелта. Двамата тръгваме след накуцващия Фин и аз хвърлям един последен поглед през рамо.
Не мога да се отърва от чувството, че повече няма да видя Кат.
Пътят до заравнения участък на космодрума ни отнема далеч повече от предвидените двайсет минути — Фин се движи бавно и мълчаливо, съсредоточил цялото си внимание върху простичкото усилие да мести крака и да носи специалния контейнер за новото реакторно ядро. Не виждам екзокостюма му под предпазния, но възраженията му се чуват ясно. С Кал стискаме пушките си, макар че на мен едва ли може да се разчита особено — дори не съм сигурна как се стреля с това нещо. И тримата се мъчим да не се стряскаме от въображаеми звуци, но с променлив успех.