Тръгва с накуцване към най-големия товарен кораб и се вижда, че контейнерът му тежи. С Кал поемаме към катерите, като той върви напред с пушка в ръцете, а аз ситня по петите му. Поглежда през рамо, за да провери къде е Фин, и ми подава ръка да прескоча една плетеница от лози. Сякаш сетивата му са настроени да ме следят постоянно, а първата му задача е да ми помага.
— Кал… — подхващам неуверено аз.
Не знам какво точно да кажа. Знам само, че трябва да говорим по въпроса. Той моментално се напряга, макар виолетовите му очи все така да следят сградите и корабите наоколо.
— Какво има, бе’шмай?
— Мислих доста. За онова, което ми сподели.
Той мълчи и сигурно е в правото си — така де, вече ми разкри сърцето си. На негово място и аз бих изчакала, преди отново да се пиша доброволка.
— Радвам се, че ми каза — добавям накрая. — Едва ли ти е било лесно.
Той продължава да мълчи, но не защото не иска да ми отговори, или поне така смятам. По-скоро обмисля думите си. Фин отдавна се е отдалечил и няма начин да ни чуе.
— Не беше — изрича накрая той. — Но ти дължах истината.
Вървим предпазливо към първия катер и аз не мога да откъсна поглед от руините на колонията, в която е трябвало да прекарам живота си. Кал вдига унистъклото си към двигателите и прави някакво замерване. После въздъхва и клати глава. Нямаме късмет, енергийното ядро на катера е мъртво. Продължаваме към следващия.
— Съжалявам, че не реагирах веднага — подхвърлям аз. — Беше… изненадващо. Предполагаме, че… сигурно и за теб е било изненада. Когато си го усетил за пръв път де.
— И още как — замлъква и после продължава: — Вие, тераните, имате една поговорка. Че домът е там, където е сърцето ти. Когато родният ми свят загина, реших, че и моето сърце е погинало с него. Не вярвах, че някога ще се почувствам по този начин. Че ще изпитам нещо подобно към когото и да било. Още по-малко към една теранка.
— Но се е случило.
— Да…
— И въпреки това ще си тръгнеш, когато това приключи?
— Да. — Върви бавно с вдигнато оръжие, а аз ситня до него. — Записах се в Легиона, защото исках да избягам. От гражданската война. От войната в собственото ми сърце. Опитвам се да отхвърля тъмната си страна, но така само я правя по-силна. Държа я в клетка, отричам съществуването й, но… Истината е, че не мога да се променя. Стигнах до извода, че за да надвия тъмната си половина, първо трябва да надвия гнева си. — Свива рамене. — Хората на майка ми имат една поговорка. Ке’тма индайона бе’трай. Означава: никога не си сам, ако вървиш по правилния път. А аз ще мога да тръгна по своя, стига да знам, че ти правиш същото, че вървиш по своя път. Като уважа желанията ти, ще уважа Притеглянето, което ме призова. А моят път води назад към моя народ. Към войната, която ни разкъсва отвътре.
Виждам какво му костват тези думи. Каква болка му причинява самата мисъл да си тръгне. Виждам също и че всичко това е само извинение, претекст. Оказва се, че безстрашният силдрат не умее да лъже.
Поглеждам към бластерната пушка, която държи. Към кръвта по ръцете му.
— Сигурен ли си, че това е правилният път?
Той забелязва накъде гледам и стисва по-здраво пушката.
— Отгледан съм да бъда воин, Аврора. Само това умея.
Вдигам очи към лицето му и ми се иска и той да ме погледне, но уви — неговите шарят навсякъде другаде освен в моята посока. Мълчанието се проточва, аз размишлявам върху думите му и внезапно си давам сметка, че Кал не е единственият, който трябва да намери пътя си и силата да тръгне по него.
Истината е, че ме е страх от самата себе си, от промените, които ме заливат. Вгледам ли се в сърцето си, мога да усетя тази нова, непозната Аврора. И то не само нея, а грандиозния план, от който тя е част. Някакъв много голям кроеж, в който като нищо ще се изгубя. От друга стана, ако не ме беше толкова страх, ако можех да контролирам новоизлюпените си сили, ако можех да ги призовавам съзнателно, онази глупава битка с шимпанзето щеше да свърши, преди Кат да е пострадала.
А нима не си струва да поема известен риск, щом така ще защитя приятелите си?
Иначе казано, трябва да избера дали да яхна тази вълна с риск да ме потопи, или да се оставя на милостта на бурята. Да позволя вълните да ме премятат по своя воля и рано или късно да ме удавят.
Взирам се в Кал и разбирам, че двамата много си приличаме. И двамата сме сами. И двамата си нямаме дом. И двамата вървим по път, който друг е избрал за нас. Той спомена, че не знае друг силдрат да е бил застигнат от Привличането заради теранец. Сигурно никак не му е лесно да се чувства като изключение от правилото. Сякаш не му стига вътрешната борба с воинските му инстинкти.