— Съжалявам — отронвам накрая. — Задето нямаш право на личен избор.
Той поглежда за миг към небето и слънчевата светлина се отразява във виолетовите ириси на очите му.
— Луните избират ли около коя планета да се въртят? Планетите избират ли звездите си? Кой съм аз, че да отричам гравитацията, Аврора? Щом ти грееш по-ярко от всяко съзвездие в небето?
Вглеждам се в Кал, в това странно момче. Би било толкова лесно да видя в него оръжие. Да, красиво оръжие, но все пак такова, изтъкано от насилие, с ожулени кокалчета, надменна грация и студени виолетови очи. Ала тук, на този невъзможен свят, съзирам и други възможности. В него. В себе си.
В нас.
— Може да са те отгледали като воин, Кал — казвам аз. — Но това не е единственото, което умееш, което носиш в себе си.
Мушвам ръка в неговата и я стисвам леко. В първия миг той трепва, сякаш не го е очаквал. После обаче отвръща, като стисва нежно ръката ми. Стрелва ме с поглед за част от секундата.
— Какво означава думата, с която ме наричаш? — питам аз.
— Бе’шмай ли? Ами… не може да се преведе правилно на терански.
— Тогава пробвай с неправилен превод.
Отговаря ми тихо:
— Любима.
Делят ни два биокостюма и дъжд от син полен. А на мен толкова ми се иска да сме другаде, някъде далеч оттук. Някъде, където е тихо и топло. Където ще бъдем насаме.
— Кал — промълвявам аз и стисвам едва доловимо ръката му, но това се оказва достатъчно.
Той спира на място, хвърля един последен поглед наоколо за евентуални заплахи и свежда глава, за да ме погледне през визьора на шлема си.
Аз все така стискам оръжието в едната си ръка — разговорът е важен и не искам да умра, преди да сме го довършили — измъквам другата си от неговата и полагам разтворената си длан на гърдите му. Там би било сърцето му, ако беше човек. Мисълта, че не знам къде точно се намират сърцата на силдртите, ме отрезвява за миг.
Какво пък, още едно нещо, което бих искала да науча.
— Благодарна съм ти за усилието — прошепвам аз. — Че се опита да ме освободиш от отговорност, да ме пуснеш да си отида. Мога само да предполагам колко ти е било трудно. Наистина е достойно за уважение.
Той преглъща с усилие и за секунда самообладанието му изневерява.
— Разбира се — прошепва едва чуто. — За теб бих…
Усещам как дишането му се ускорява под дланта ми, но с изключение на това Кал не помръдва и на милиметър. Като оркестър, който чака със затаен дъх знак от диригента. А неговият диригент съм аз.
— Чудя се — продължавам все така тихо — дали не би направил още нещо за мен.
— Само кажи — отронва той.
Усмихвам се напук на всичко. Не мога да устоя.
— Дали не би ми позволил сама да стигна до някакво решение относно теб? Не искам да давам обещания, които не мога да спазя, но нима не ти е хрумвало, че ако ми позволиш да те опозная, може и аз да те харесам?
Кал ме гледа неотклонно и въпреки визьора, зървам леката руменина, която пълзи нагоре по ушите му.
— Не ми е хрумвало — признава той шепнешком.
Много нежно и предпазливо аз свивам пръсти около материята на биокостюма му и го придърпвам съвсем бавно към себе си. По моето лице има следи от засъхнали сълзи, в неговите очи искрят всички оттенъци на виолетовото, а на скулата му има резка засъхнала кръв от срещата с отломка от разхвърчалия се Спусък. А когато шлемовете ни се докосват, двамата сме толкова близо, че мога да преброя ресниците му.
Той все така не помръдва в очакване на знак.
— Не знам какво предстои — казвам тихо. — Но защо не проверим къде ще ни отведе тази пътека? Заедно?
— Значи ти би… — Не довършва, ала в тона му се прокрадва надежда.
— Аз не съм силдратка — прошепвам. — Не мога да пропадна в дълбокото от пръв поглед като теб. Но ако спреш да…
— Да бъде темерут? — допълва той с лека усмивка.
Наистина е неустоим. Избухвам в смях.
— Нещо такова — склонявам накрая. — Колкото да проверим какво ще стане. Дали би могъл да го направиш?
Знам, че въпросът не е лесен. Моля го да свали защитата си, да оголи сърцето си срещу незначителния шанс едно момиче от друга раса да отвърне на любовта му. Моля го да отложи края, да даде време на една и без това доживотна връзка да укрепне, с ясното съзнание, че само ще засиля болката, ако накрая все пак реши да си тръгне. И всичко това, без да му предлагам нищо сигурно в замяна.
Но пък ние толкова много си приличаме. А и в него има нещо, което…
Ако питате мен, рискът си заслужава.
Той поглежда встрани, обмисля въпроса ми и сега е мой ред да чакам, да броя ударите на препускащото си сърце.