Стигнала съм до десет, когато той отново ме поглежда, така близо до мен, че визьорите ни се докосват.
— Да — прошепва Кал.
— Да — отвръщам аз като ехо.
Усмивката му е толкова нежна, че цялото ми тяло откликва. А после гласът на Финиан припуква в унистъклото му.
— Ушак, там ли си?
Разделяме се. Реалността внезапно ни е застигнала. Сърцето ми ще изскочи, ръцете ми треперят, а Кал посяга да докосне устройството на колана си.
— Чувам те, Финиан — отговаря той и примигва няколко пъти, сякаш за да се отърси от хватката на някакво заклинание.
— Тъй, моля, изчакайте реда си за автографи и не се блъскайте, обаче май отрих решение на проблема ни. Намирам се на един стар товарен кораб клас „Г“, ще го видите в най-южния край на космодрума. Елате да хвърлите един поглед.
— Идваме.
Кал ме поглежда със сладка и топла усмивка. Аз си поемам дълбоко дъх и кимвам. Той протяга ръка към мен и аз я приемам. Неговата е силна и крепка. Кал стисва здраво пушката си — войникът в него отново е излязъл на преден план. Този път обаче е различно, защото сега той не е само воин.
Той е мой.
Двамата поемаме през морето от синя растителност, преплели пръсти.
— С кое да започна — с добрата или с лошата новина?
Фин се е облегнал на древната корабна конзола, която като по чудо е възкресил с помощта на унистъклото си, една отвертка, набита между два панела, и нещо като стъкмен от подръчни материали генератор. Всички повърхности са покрити със слой лепкав син полен, лианите са си пробили път през корпуса и се ширят на воля по целия мостик. Цяло чудо е, че Фин е успял да включи компютърните системи на кораба, а фактът, че е изстискал информация от тях, се равнява на магия.
— С добрата — казвам аз.
— С лошата — изрича едновременно с мен Кал.
Фин се подсмихва самодоволно и спира поглед на сплетените ни ръце.
— Е, добре е да се знае, че влюбените птички не пеят в един глас. Лошата новина е, че ядрата на тукашните кораби не са съвместими с реактора на нашия Лък. — Поглежда към мен и свива рамене. — Явно по онова време твоите хора още са използвали прости плутониеви двигатели. Добрата новина е, че с малко късмет ще успея да синтезирам каквото ни трябва, стига да включим централния реактор на колонията.
— Те не трябва да сссса тук.
Гласът идва иззад нас. Завъртаме се едновременно. Мостикът тъне в полумрак, но трите фигури се виждат достатъчно ясно. Едната е на едър мъж, втората — на светъл младеж, а третата — на жена с тъмнокафява кожа и рошава черна коса до кръста. Китки цветя растат в очите им, мъх покрива лицата им отстрани чак до основата на шията, където изчезва под лианите, с които тримата са „облечени“. Лозите се вият плътно по ръцете и по краката им. Агентите на ГРА несъмнено бяха заразени от същата… болест, но тези хора са напълно превзети от заразата.
— Торта му стара — прошепвам аз.
Жената се обръща към мен, наклонила глава.
— Аврора? — изрича тя. В гласа й има някаква топлота.
Кал пристъпва напред, така че да застане между нас с Фин и тримата местни, и вдига пушката си.
— Не се приближавайте.
Младежът прави бавна крачка напред. Лозите по ръцете на жената се раздвижват, но аз не мисля за тях, а за гласа й. В очите й растат цветя, ала въпреки това знам, че ме гледа, че ме вижда. Гласът й е съскащ като на змия:
— Тя сссама идва при нассс?
— Джейла — проговарям бавно аз. — Джейла Уилямс.
Още една колонистка. Нея избраха за картографския екип на Патрис в годината преди мен. Тя накланя глава на другата страна, сякаш не може да повярва на очите си. Сякаш аз съм последният човек в галактиката, когото е очаквала да види. Яркосините очи на едрия мъж следят Кал, а по-младият се люлее на пети и съска. Лозите, полазили мостика, се разлюляват в унисон и се устремяват към нас бавно и плавно.
— Те няма да ссспрат цъфтежа — казва жената, клати глава и ни показва черните си зъби. — Не трябва да ссса тук!
— Повече няма да ви предупреждавам — натъртва Кал. — Дотук бях с любезностите.
Младежът го гледа с любопитство и прави още една крачка напред.
— Какво е азззз?
Тогава и тримата се хвърлят едновременно към нас, бързи като мълния. Скоростта им е удивителна. Кал успява да стреля само два пъти — първият изстрел обезглавява едрия мъж сред дъжд от сини спори, вторият отваря черна дупка в гърдите на младежа и го поваля на пода. Но Джайла вече се е метнала върху Кал и дърпа пушката му с обраслите си пръсти.