Аз вдигам своето оръжие, но жената е нечовешки бърза — замахва с крак, избива пушката от ръцете ми, а мен поваля на колене. Отново връхлита върху Кал, но той съумява да блокира удара й, сграбчва я за китката и двамата се сборичкват. Кал е много по-висок и би трябвало лесно да я надвие, но не става така — зървам стиснатите му заби и издутите жили по врата. Дращя отчаяно към своята пушка, но растенията се увиват около ръцете ми и обездвижват глезените ми точно както при Кал, когато го нападна шимпанзето.
Пълзят и по неговите ботуши, стягат прасците му, задържат го на място. Жената успява да се извие в хватката му, натиска пушката с нечовешка сила и дулото се опира под брадичката на Кал. Пръстите й лазят към спусъка. Кал е отворил широко очи, сякаш не може да повярва, че това се случва. Скърца със зъби и поглежда към мен.
— Бе’шмай. Бягай.
БАМ!
БАМ!
БАМ!
Бластерните изстрели отекват оглушително в затвореното пространство и жената полита назад. Първият я е уцелил в ребрата, вторият — в рамото, а третият я пронизва право в разцъфналото око и разцепва главата й.
Зеленикаво-синя каша оплисква стената зад нея. Жената издава странен звук, олюлява се, а после бавно се свлича на пода и утихва. Растенията застиват на свой ред.
Кал поглежда през рамо към Фин, който стои с бластерния си пистолет в ръце. Сребристите вежди на Кал се вдигат високо и погледът му претегля по-дребното момче.
— Отлична стрелба — прошепва той. Още не е възвърнал обичайното си самообладание, макар че видимо се опитва.
Финиан се хили до уши и прибира пистолета си в кобура.
— Аха. Ама иначе нищо не разбирам от битки, нали така?
32
Скарлет
— Дръж се, Кат, чуваш ли? — казва Тайлър. — Почти стигнахме.
Момичето в ръцете му, моята съквартирантка и неговата най-добра приятелка, отговаря със стон.
— Т-те идват…
— Скар, колко още остава до клиниката? — пита брат ми.
— Около осемстотин метра — отвръщам аз и гласът ми трепери.
Вече виждам постройката в далечината — извисява се насред водовъртежите от сипещ се полен. Триетажна е и вероятно е най-голямата сграда в колонията, ако не броим реактора. Зелените кръстове по стените й едва се различават под преплетените синьо-зелени лози, кървавочервените цветове и сребристите листа. Поселището прилича на древни терански руини, изоставени преди столетия и превзети от дивата природа. Само дето ме гложди неприятното чувство, че тези руини не са изоставени, а във вида им няма нищо природосъобразно.
Тайлър носи Кат на ръце — тя е твърде слаба да ходи сама. Зила върви зад нас, хладнокръвна както винаги. Аз се явявам авангардът и изобщо не съм спокойна, очите ми се стрелкат трескаво насам-натам. Потя се обилно под биокостюма, дишането ми е ускорено. Растенията покриват всичко, полюшват се като вълни по морска повърхност, тласкани от течения с една посока — към нас. Поленът е гъст и лепкав и се налага непрекъснато да го бърша от стъкления купол на шлема си. Мисля си за Кат, за скъсания й костюм и се питам…
— Движение! — предупреждава Зила, свела поглед към унистъклото си. — На триста метра!
Виждам ги да прииждат с дълги отскоци през маранята. Козината им е обрасла с лиани, заострени листа и цветове в кървавочервено, но ако махнеш това, си остават шимпанзета. Бивши шимпанзета. Движат се бързо, катерят се по вертикалните повърхности на сградите като паяци, а други плуват през растителността като в езеро. Ще стигнат до нас, преди да се доберем до клиниката.
— Стреляйте! — надава рев Тайлър.
Смъквам се на едно коляно и откривам огън с бластера, като усещам отката чак до раменете си. Истината е, че съм ужасен стрелец. В часовете по стрелкова подготовка миналата година основно се задявах с партньора си по стрелбище (Трой Санмартин. Бивше гадже № 48. Плюсове: обича майка си. Минуси: нарече ме с нейното име), но Тайлър се класира в първата десетка, а Зила сигурно спи с бластера си под възглавницата.
Изстрелите отекват по празните улици. Сигурно си въобразявам, но определено имам чувството, че докато поваляме бившите шимпанзета едно по едно, растенията наоколо ни… шептят. Листата трептят, все едно духа вятър, макар да няма такъв. Навсякъде има кръв и животните падат с писъци. Обаче са много.
Едно се носи право към мен — покритите му с мъх бърни са раззинати, а в очите му има цветя. Прицелвам се старателно и се връщам мислено към указанията на инструкторите по стрелба, но ръцете ми треперят. Стрелям веднъж, два пъти. Третия път уцелвам шимпанзето в ръката. То се завърта на място и пак хуква. Делят ни четирийсет метра. Двайсет.