Скача към мен, раззинало уста за поредния рев. И… устата му не спира да се отваря.
Бърните се обелват от лицето.
Лицето се обелва от черепа.
Черепът се обелва от торса, докато цялата горна половина на тялото му не се разтваря като някакво ужасяващо цвете, което иска да ме погълне на една хапка.
Вкаменила съм се от ужас, делят ни някакви си пет метра, отварям уста за пис…
БАМ!
Бившето шимпанзе се спуква като воден балон. Изстрелът на Тайлър го отхвърля настрани и го разпилява по синьо-зеления килим. Растенията тръпнат и въздишат, щом кръвта ги докосне, но Зила ги обгаря до пепел с бластера си, преди да са направили нещо по-драстично. Сърцето ми ще изскочи от гърлото, краката ми се подгъват и трескаво търся някаква шега, с която да разсея напрежението, но не ми се удава, не ми е по силите. Тай вече се е надигнал и взема Кат на ръце. Виждам кръвта по биокостюма й, кръпката върху скъсаното отстрани, синия полен, полепнал по сребристата материя.
Тай избърсва визьора й. Очите на Кат са сини.
Преди бяха кафяви.
— Т-тайлър — простенва тя. — И-идват.
— Трябва да тръгваме, Скар. Стегни се — казва брат ми.
Гласът му е като стомана, но аз долавям страха в него. Познаваме се от раждането си, за мен той е отворена книга. Ето защо сега знам, че под хладнокръвната фасада, под равния тон и нетрепващите ръце, той е ужасен до мозъка на костите си.
За нас.
За нея.
Стискам очи за миг. Кимвам. После скачам на крака и хуквам. Тичаме по обраслите улици, през морето от разлюляна растителност и клиниката най-после се издига пред нас.
Хукваме към входа, прогаряме си път с бластерите през храсталака, макар че… не знам на какво се надява Тайлър. Дори клиниката да не е погълната от тази… зараза, медицинското оборудване вътре е на двеста години. Чак сега, когато сме на метри от целта си, осъзнавам колко отчаян и безнадежден е планът ни.
Вътре в сградата е тъмно, прозорците са покрити с лиани и няма ток. Включваме фенерите на биокостюмите си и ярките лъчи разсичат сумрака. Растенията са навсякъде — мъх покрива пода, лози и лепкави цветя пълзят по стените.
— Какво ни трябва, Зила? — пита Тайлър.
Момичето клати глава, загледано в Кат. Сините очи на нашия Ас са отворени, клепките й пърхат. Лицето й е потно. Мога да се закълна, че кожата й има влажен сребрист оттенък.
— Не съм сигурна, сър — отговаря Зила. — Никога не съм виждала симптоми като ней…
— Импровизирай — прекъсва я той. — Ти си моят Мозък. Имам нужда от теб.
— Складът с медикаментите — казва тя. — Нямам представа с какво са разполагали преди двеста години, нито дали нещо е оцеляло след толкова време. Но ако намерим склада, може би ще успея да стъкмя някакъв антибактериален агент или супресор.
— Добре — кимва Тай. — Хайде.
Поемаме през тъмната вътрешност на клиниката, газим по килима от растения и ботушите ни жвакат. Мъхът и лианите са навсякъде, всяка повърхност е покрита с тях. И е много горещо, като в сауна, направо не се търпи. Чувам плиткото дишане на Кат, долавям и собствения си галопиращ пулс. Влизаме в разни стаи, но всичко е обрасло, безполезно, неузнаваемо. Смътни очертания на легла и компютри, гадният син полен, който е навсякъде.
Кат вдига ръка, за да стисне Тайлър за рамото.
— Тайлър…
— Моля те, Кат, не се напрягай — изрича той. — Всичко ще бъде наред.
— Т-ти… — Тя клати глава и преглъща с усилие — Н-не раз…бираш.
— Кат, миличка — шепна й аз. — Недей да говориш.
— Аз… виждам — отронва тя.
— Какво виждаш? — пита Зила.
— Агенти. — Кат затваря новите си сини очи. — И-идват.
— Совалката, която забелязахме. — Зила поглежда към Тайлър. — Оцелелите от „Белерофонт“.
— Какво става с нея, Зила? — питам аз.
Нашият Мозък въси замислено вежди и си мърмори нещо под нос. Впрегнала е в работа великанската си интелигентност. Липсата на емоции й помага да види нещата по-ясно — способност, за която в момента й завиждам. Чудя се какво ли я е направило такава. Как е стигнала дотук.
След кратък размисъл тя се обръща и стреля с бластера по стената — какво пък, когато нищо друго не сработва, придържай се към основното. Изстрелът изпепелява част от растителността, синьо-зелените листа се спаружват и умират. Другите растения около нас се нагъват на вълни, шептят и тръпнат точно като преди, когато убихме шимпанзето. А аз забелязвам, че Кат се сгърчва заедно с тях и сърцето ми се свива на топка.
— Оххх — стене тя. — Охххх.