Кат се размърдва до мен, аз вземам ръката й в своята и я стисвам нежно. Клепките й се повдигат и тя вперва в мен зениците си с форма на цвете и яркосините си ириси. Гледаме се дълго, докато от устните й не се отронва въздишка, която граничи със стон.
— Усещам го — прошепва тя, а аз не знам какво да й кажа, защото и аз също го усещам. — Превзема ме.
— Няма да го допуснем — прошепвам аз в отговор.
Погледът й прелива от болка и страх — отчаян поглед, който не вярва на утешителни думи, и сърцето ми се свива, защото нещата, които разчитам по това лице — по бавно посребряващото й лице — не би трябвало да присъстват в очите на двайсетинагодишно момиче. Момиче на моята възраст.
Само дето тя не е на моята възраст, нали така?
Листата около нас трептят, макар да няма вятър, а аз долавям столетията под кожата си. И силата, която чака вътре в тях.
Кал минава покрай нас и за миг слага ръка върху рамото ми. Едва за част от секундата. Тогава се сещам за думите му. Че трябвало да вървиш по правилната пътека. Не знам как, но знам, че всичко това — всичко, което се случи и продължава да се случва — е свързано с мен. Със силата в мен.
Има причина да скрият съществуването на тази колония.
Има причина ГРА да ме преследва така упорито с цел да заличи и мен, както е заличила данните за колонията.
Има причина да се превръщам в нещо ново, нещо повече от обикновен човек.
Има причина да отведа отряда до Корабния свят, до Спусъка.
И има причина Спусъка да ни доведе дотук.
По някакъв начин всичко това е свързано. Да, плашещо е, но знам, че вече нямам правото да се страхувам.
Случилото се, промените в мен… не мога да го спра.
Трябва да го овладея, като впрегна гнева си.
Замислям се за това място. За съдбата, сполетяла колонистите. Мисля за семейството си. За мама, за Кали и какво са преживели, когато е станало ясно, че „Хадфийлд“ е изчезнал. За татко, когато е научил, за нещата, които е трябвало да си кажем при последния ни разговор.
Мисля си за всичко, което съм изгубила. Мисля си какво е да съм момиче извън времето, за силите, които очевидно притежавам, без да ги разбирам. А когато свеждам глава и отново срещам погледа на Кат, когато се взирам в цветята в очите й, заобиколена от хищните растения на тази планета, докато всичко в мен крещи да бягам, да се спася, да се махна от това място…
… нещо в мен се променя.
Все едно огън топи лед. Като сблъсък на положителен и отрицателен заряд. Сякаш току-що съм се събудила след двестагодишен сън. Имам чувството, че мозъкът ми се протяга, че тялото ми се разкършва, усещам великолепното разтягане на мускули, които са спали твърде дълго, усещам прилив на енергия, порой. Внезапно ставам по-голяма, по-силна и макар да съм си все същата — още седя с кръстосани крака до Кат и я държа за ръката — всичко се е сдобило с допълнително измерение.
Значи такова е чувството, когато го държиш под контрол.
Може и да не знам какво представлява, но всичко, което съм сторила насън, всичко, превърнало ме в пътничка и затворничка на собственото ми тяло… сега усещам част от него като свое. Нещо по-голямо. Нещо повече. Нещо, което съм изтръгнала от нищото със собствените си ръце.
Обръщам глава и плъзвам поглед по отряда. В Кал долавям пламък на емпатия, упорито безпокойство с щипка агресия за цвят. Този пламък е почти невидим, заслонен от другото присъствие в него. Прилича на тънки златни жилки, скрити в скала. То обаче трепва и се раздвижва, щом съзнанието ми докосва неговото.
Виждам в Скарлет същото, каквото и в Тайлър, но при него то е в много по-малка степен — само повей под повърхността на ума му. Близнаците Джоунс са терани и за миг ме обземат съмнения — дали планетата не е докоснала и тях — но веднага разбирам, че не е вярно. Енергията, която преминава през околната растителност и свързва в едно листата, лианите и цветовете, енергия, която протича и припуква през тях като електричество — не откривам нищо от нея в Скарлет и Тайлър, в Кал или в себе си.
Но когато отново свеждам поглед, виждам как тази енергия протича през Кат в сложна плетеница от лози, подобно на мрежа от капиляри. Гледам как я превзема отвсякъде.
Как да я разплета? Откъде бих могла дори да започна?
Мъча се да отхвърля мисълта, но дълбоко в себе си знам, че няма да мога.
Проникнало е твърде дълбоко и се е разпростряло твърде широко.
Превзело я е.
Въпреки това се опитвам, загребвам мислено шепа от психичната енергия, която я е уловила в капан, задържам я в ума си и я нажежавам, докато не се обръща в пепел. От устните на Кат се откъсва стон, а пред погледа ми сребристите синьо-сивкаво-зелени енергийни змии запушват пробойната с лекота.