Също като лианите и тази енергия е навсякъде.
Пробвам по друг начин, като се съсредоточавам върху мозъка на Кат. Ако започна оттам и продължа отвътре навън, може би ще проясня ума й. Правя го и ме залива вълна от емоции. Усещам болката й, страха й, гнева й — всичко това протича през мен и се сепвам за миг, иде ми да се дръпна, да я оставя. А после се напрягам още по-силно, защото никой не бива да остава сам с подобни чувства.
Тук съм, тук съм.
Стисвам ръката й и пробивам трънливата външна обвивка. Отвъд нея откривам истинската Кат — водовъртеж от живот, любов и сила, червените, оранжевите и златните оттенъци на менталната й сигнатура се завихрят в сложен рисунък, който ми навява мисли за есенен вятър и полет.
Откривам обичта й към Скарлет, скръбта по майка й, свирепата радост да се издигне във въздуха. Откривам любовта й към Тайлър — дълбока, силна и примесена с отчаяние.
И тогава, без да искам, но някак напълно естествено и предсказуемо, умът ми се понася в танц заедно с нейния.
Вече не сме в сградата на реактора. Около нас няма никого.
Някъде другаде сме, само двете, и нищо друго няма значение.
Моят ум е среднощносиньо, поръсено със сребро, звездна светлина и мъглявини срещу нейните огнени ветрове. За да стигна до нея, трябва да се отворя на свой ред, да й предоставя свободен достъп до моите спомени и хората, които обичам. Кат вижда обичта към сестра ми, зърва за миг топлата скала и усещането за сухи листа под краката ми в края на любимата ми планинска пътечка. Моето щастливо място. Усеща чрез мен лютите чушки, които татко винаги слага в манджите си. Преживява заедно с мен болката на мама, след като татко си тръгна, а после, вместо само да гледа, тя се раздвижва. Сграбчва спомена и го мята надалеч.
За миг съм смутена и объркана. Кат обаче ми обяснява защо го е направила — без думи, само с бърза поредица от образи. Не иска да знае тези неща, защото не иска да ги предаде нататък.
Когато то я превземе напълно.
Съсредоточаваме се заедно върху вратата помежду ни — тя дърпа, аз бутам и с общи усилия я затваряме плътно. Отварям рязко очи, по гърба ми се стича пот и трудно си поемам дъх.
Погледът й ме очаква.
— Ти не т-трябва… да с-си тук — шепне Кат.
Чувам гласове зад себе си:
— Пробвай сега — вика Фин от горния етаж.
— Работи! — отвръща Кал, вдигнал глава към тавана.
— Знам — отронвам на Кат. — Всичко на тази планета е сбъркано. Но звездната карта ни показа това място, а Спусъка…
— О, Ари… ним-ма не раз-збираш? С-спусъка… е…
Изведнъж очите й се отварят и стонът й е единственото предупреждение, преди умът й да щурмува моя. Само че сега червеното й е с цвета на кръв, а жълтото е твърде ярко, почти грозно. Умът е на Кат, но не тя владее кормилото.
Вдигам защитите си и се опитвам да я спра — крепостните стени на ума ми са силни. Представям си ги иззидани от камък, как ме обгръщат като малка крепост, а аз се крия зад тях. Но враговете са ме обградили отвсякъде и усещам как част от странното съзнание се опитва да стигне до мен през ума на Кат.
По-скоро създание.
Единно, колосално, невъзможно създание.
Приижда отвсякъде, мрежа, обгърнала цялата планета — всяко растение, всяка лоза и лиана, всяко цвете и всяка спора във въздуха. Виждам историята му, целта му, потенциала му. И така, сякаш времето не съществува, виждам и бъдещето му.
Чувствам се като прашинка, която се опитва да проумее времевите измерения, обхващащи отколешното му пътешествие. Сещам се за тавана на балната зала в имението на Каселдон Бианки, за бавния танц на галактиките, които обикалят, въртят се и се сливат в немислимия мащаб на Космоса.
А това… това нещо отначало се е готвело, дебнело е и е спяло, постепенно се е събудило, а сега се носи на гребена на вълна, породила се преди милион години. Тази планета и всички други, маркирани на звездната карта, ще растат и ще се пълнят, ще зреят, а после ще се разпукат като семенни шушулки, ще разпръснат спорите си и ще заразят естествените гънкови портали, които нищо не може да затвори. Оттам ще проникнат в самата Гънка, а после и…
Оттам ще проникнат навсякъде.
Това е мигът, преди да се разрази цунамито.
Това е Ра’хаам.
— Можеш да го спреш. — Кат ме вади насила от парализата, щурмът срещу мисловната ми крепост отслабва, червеното и жълтото преливат в нейните цветове, а накрая изчезва и натискът. От носа й се стича струйка кръв, гърдите й трескаво се надигат и спадат, сините й очи ме гледат неотклонно. — Спирали са го и преди. Сега ти можеш да го спреш, Аврора.