— Да — прошепвам аз.
Защото вече разбирам колко стара е тази история. Защото разбирам колко арогантна е мисълта, че за близо четиринайсетте милиарда години, откакто Вселената се разширява, животът за пръв път е принуден да води тази война — на това място в Млечния път и през този миг във времето.
Виждам кога Ра’хаам се е събудило за последно.
Кога за последно се е опитало да погълне галактиката.
И се е провалило.
Осъзнавам, че след това се е скрило тук. Ранено. Почти мъртво. Защото отвъд пороя и врявата на този невъзможен пейзаж, някъде дълбоко в себе си долавям и друго. Гласът, който ме зове. Гласът, който ме е викал през цялото време.
Който ми е казвал коя съм.
Кои са те.
Онези, които са повели борбата. Разбрали са какво ще стане, ако Ра’хаам плъзне на воля из галактиката, и са решили, че си струва да защитят своя начин на живот.
Древните.
Ешварен.
Макар вече да ги няма, макар да се изчезнали преди милион години, поне са оставили след себе си оръжието, което ни е необходимо, за да победим отново врага.
А Спусъка не е някаква древна статуетка, нито скъпоценен камък, скрит в гръдта й. Не е просто звездна карта, открадната от леговището на някакъв гангстер.
Спусъка…
— Ари — ахва Кат.
— Спусъка… съм аз.
Листата край нас се полюшват и отвън долита рев на двигател. Пулсиращото бумтене на спускащ се кораб, трясъкът на приземяването. Знам, че Тайлър ще проговори още преди да е отворил уста.
— Тук са.
Кат скърца със зъби и знам, че се опитва да го спре — него, тях, нещото, което я атакува отвсякъде и се опитва да погълне нея и всичко, което тя познава. Гласът, който долита отвън, е равен, усилен, безполов и без възраст:
— Предайте ни Аврора О’Мали.
Принцепсът.
Фин провлачва по канала за връзка:
— Някой ще уведоми ли Негово Височество, че се държи невъзпитано? Поне едно „моля“ да беше казал.
Скарлет зарязва брат си до прозореца, дотичва при нас и коленичи.
— Върви — прошепва ми тя и заема мястото ми до Кат.
Отивам при Тайлър. Лозите покрай стъклото са овъглени, но един ластар помръдва, опипва перваза и търси в какво да се впие. Ако застана плътно до стената, мога да погледна надолу през прозореца, без фигурите отвън да ме забележат.
Насред синьо-зеленото море на шубрака край реакторната сграда е кацнала совалка. Носи идентификационния номер на „Белерофонт“ и е спуснала рампата си. Пренципсът стои в долния й край, облечен в снежнобялата си одежда под дъждеца от полен. На крачка зад него е застанал друг агент на ГРА в обичайните тъмносиви дрехи, а в кръг около совалката са заели позиции десетки други фигури.
Не са агенти на ГРА. И са толкова много.
Сред навалицата има и няколко шимпанзета, чиято козина е покрита с мъх и цветя. А под мантиите от сребристи лиани, под цветята в косите и очите им, разпознавам какви са останалите.
Човеци.
Колонисти.
— А, Аврора — макар да стоя встрани от прозореца, Принцепсът гледа право към мен. — Ето те и теб.
Стисвам зъби за кураж и се пресягам с тънко пипалце от опръсканото ми със звезден прах среднощносиньо към зелено-сребристо-синьо-сивата каша на растенията отвън. Мъча се да открия ума на Принцепса, да го зърна в неговата цялост, но долавям само статичен шум като зле нагласена радиостанция — безброй сигнали се преплитат, заливат ме като порой и не мога да уцеля правилната честота.
Създанието продължава със същия безизразен глас — май изобщо не е доловило опита ми да го достигна:
— От много време те чакаме, Аврора.
— Ами ще почакате още малко — викам в отговор аз, а гласът ми не трепва. — Пробвайте пак след още двеста години.
— Беше скрита от погледа ни. Не те откривахме.
— Изобщо не е трябвало да ме търсите!
— Била си скрита в Гънката, сега вече го знаем. Страхливците Ешварен са те скрили там. Но пък те винаги са били такива. Малодушни. Страхът беше слабото им място. Същата слабост, която долавяме у теб сега. Да ни беше оставила да те изпепелим в орбита. Но не, ти се оказа достатъчно глупава да ни се поднесеш на тепсия.
Тайлър слага ръка на рамото ми, сякаш се бои, че ще се покажа, че ще застана пред прозореца и ще споря с тях. Аз обаче не помръдвам и само гледам като хипнотизирана как Принцепсът вдига ръце към шлема си, натиска нещо с палци и освобождава заключващия механизъм.