Чакам със затаен дъх. Бавно, изключително бавно — с движение, което отнема два удара на сърцето и четиринайсет милиарда години — Принцепсът сваля шлема си и ми показва лицето отдолу.
Вече знам какво ще зърна миг преди да съм го видяла.
Въпреки това ме удря като юмрук в корема, оставя ме без дъх, без мисъл, без сила.
Под месестите листа и букетчето в дясното око, под сребристия мъх, който лази по сивеещата кожа и изчезва под яката на костюма, аз все пак разпознавам чертите на лицето. Закръглените бузи, бръчките по челото, за които мама се шегуваше, че ги имал още от петнайсетгодишен, защото светът не спирал да го изненадва.
Тате…
Думите се издуват в ума ми като грозни, гнойни рани върху моята посипана със звезден прах мъглявина. Като че ли съм се върнала към последния ни разговор.
Благодаря за хубавите пожелания, татко. За рождения ми ден. И за поздравленията. Задето отново спечелих междущатското. Но най-вече ти благодаря за това!
Затворих, преди да съм чула отговора. Преди да съм видяла болката по лицето му. Болката от жестоките ми думи.
— Липсваше ми, Дзие-Лин — изрича той.
Сърцето ми се свива на мъничка топка, сякаш да се скрие в самото себе си.
— Толкова беше трудно — продължава и клати глава. — Да сме разделени, вместо да си с нас от самото начало. Толкова много неща не успяхме да си кажем.
Хлипове засядат в гърлото ми. Усещам как мисловната ми крепост се руши, каменни блокове се откъртват един след друг. Вярвах, че съм го изгубила завинаги. Вярвах, че съм съвсем самичка. А сега го виждам пред себе си и мъката ме затиска с цялата си тежест, погребва ме — лавина, на която не бих могла да устоя. Не виждам от сълзите, премрежили очите ми, и дишам толкова учестено, че визьорът на шлема ми се замъглява.
Шлемът, който ме разделя от него.
— Всички ние сме свързани — казва баща ми и протяга ръка към мен. — Заедно сме по най-съвършения начин. Остава само ти да дойдеш при нас.
— Ари — намесва се тихо Тайлър. — Това не е баща ти.
— Той е — успявам да изрека. — Ти не разбираш, Тай. Аз… аз ги усещам всичките в ума си. Ако не беше той, щеше да е лесно.
Но не е лесно. Трудно е, ужасно трудно. Защото сега, сред зелено-сребристо-синьо-сивата мисловна равнина на това място, аз усещам и виждам всичко, долавям как прелестните червени и златни цветове на Кат се сливат с гещалта и потъмняват в калнокафяво.
Виждам това и още много, много повече.
Баща ми се протяга към мен. Показва ми връзката, която може да стане и моя. Великолепието й. Красотата и сложността. Макар всички да са едно, макар всички животи и умове, които това нещо е погълнало през вечността, да са се слели в неразличимо цяло, аз все пак усещам баща си вътре в множеството.
Виждам нишките на тъканта, която някога е била негова. И още е негова. Различавам неговите части в този кошер.
Той още е там. А аз все още мога да се извиня. Да почувствам как ме прегръща през смях. Сериозно ли си се тревожила за такава дреболия през цялото това време? Така ще ми каже.
— Дзие-Лин — вика той. — Имам нужда от теб.
Кал е застанал до стената и ме гледа — виолетовите му очи срещат моите. Той със сигурност не го знае, но истината е, че златните вейки на ума му се протягат към мен, дават ми сила, преплитат се с моето среднощносиньо.
— Знам какво е да загубиш семейството си, бе’шмай.
Състраданието в него е бездънно, нищо че лицето му е като изсечено от камък. Долавям ясно болката от този спомен, история, която искам да ми разкаже.
Неговата загуба е като моята.
Разказ за хора, които си изгубил, но още са тук.
— Когато се махнем от това място — подема той и набляга върху когато, — ще потърсим информация за сестра ти. За майка ти. Какво е станало с тях. Може би е останало нещо от кръвта ти. Но семейството ти не е тук, на тази планета, бе’шмай. Защото това не е твоят баща.
Мислите ми застиват на пауза и аз разбирам, че Кал е прав. Баща ми някога е живял тук, а после е бил превзет от Ра’хаам, погълнат от цялото.
Но вече не е тук.
Чувам само ехото от неговото присъствие.
Кимвам бавно и по лицето ми се стичат сълзи. Насочвам всичките си сили към стените на мисловната си крепост, отблъсквам докосването на тази планета и нейната зараза.
Никога не съм била предопределена за Ра’хаам и няма да се влея в редиците им.
Защото сега съм една от Ешварен.
— Дзие-Лин — зове ме създанието отвън. — Ела при нас.
— Не! — крещя с пълно гърло.