— Аврора — казваме ние.
Долавяме отпечатъка на отколешния ни враг в гените и`. В ума и`. Последните Ешварен измряха преди милион години. Но ние знаехме, че ще намерят начин да ни ударят дори от заслужените си гробове. Някакво спящо устройство, скрито в Гънката. То само чака подходящия момент. Чака катализатора.
Чака нея.
Ние сме Кат. Кат е нас. Ето защо знаем, че кожите на име Финиан и Зила са на горния етаж и бърникат в реактора. Готови са да го взривят, ако това е единственият начин да ни отнемат Аврора. Ако я погълнем, ще узнаем как да намерим оръжието на Ешварен. Ако я погълнем, ще разполагаме с единствения, който знае как да го управлява. Който знае какво сме ние, къде спим и как можем да бъдем спрени.
Ако погълнем нея, ще погълнем галактиката.
— Кат?
Говори кожата на име Тайлър. Най-високопоставеният в глупавата им йерархия стои до прозореца и гледа към нас. Сам е.
Всички те са такива.
Така невъобразимо сами.
— Онова вече не е Кат — шепне Аврора.
Щурмуваме. Щурмуваме с всички кожи, които сме приобщили, след като колонистите ни откриха случайно дълбоко под повърхността на Октавия. Гърчим се. Огъваме се. Течем. Основната ни цел е онзи, който се нарича Калис — защитникът на Аврора. Лианите и листата се промъкват, дращят, целите в бодли и тръни. Ние сме много, той е сам. И макар в момента да е по-силен от нас, когато сме новородени, достатъчно е да пробием малка дупчица в костюма му и ще бъде наш.
Той знае. Движи се като вода, тече, разбива се като прибой. Другите членове на отряда се мятат трескаво. Скарлет-кожата вдига оръжие. Ние го отклоняваме лесно. Финиан-кожата и Зила-кожата на горния етаж надават писъци, щом изтръгваме инструментите от ръцете им, а после ги обвиваме в лиани и покров от цветя.
Тайлър-кожата се е вкаменил. Не вижда в какво се е превърнала Кат-кожата. Вижда само какво е била.
Не вижда, че сега тя е много повече от преди.
— Кат, престани!
Навън Принцепс-кожата вдига ръце. Растежът ни по стените на реакторното трепва. Впива се още по-силно. Дърпа. Бетонът пъшка и стене, пукнатините растат. Потокът от електричество, който Финиан-кожата е насочил през метала в конструкцията, съска и ни изгаря. Но ние сме много — изпържените сред нас падат, но други заемат мястото им. Сградата се разцепва, стените се рушат, покривът се отваря. Кожите пищят, щом конструкцията се разпада около тях сред дъжд от натрошен бетон и писък на умиращ метал.
Подпорните колони се скършват.
Черупката се срива.
Подът пропада под тях.
Но те не падат.
— Не.
Аврора-кожата се носи във въздуха. Дясното и` око свети в бяло. Ръцете и` са разперени. Светлината и` ни изгаря. Силата на Ешварен пулсира в нея. Само частица от истинския и` потенциал.
Но тази частица е толкова остра.
Така ярка.
Запращаме всичко срещу нея — Кат-кожата, агент-кожата, всички форми, които сме погълнали по време на престоя ни тук. Тя отвръща с шокови вълни от душевна ярост, раздира ни, разкъсва лианите, с които държим кожите на приятелите и`, после бавно ги спуска на пода.
Но макар и свирепа, силата и` е новородена. Аврора не разбира възможностите и`. Не проумява в какво мож да се превърне. И е една.
Ние сме много.
Твърде много
Удряме я. Улавяме. Дращим. Бластерният огън откъм кожите на приятелите и` е като летен дъждец за нашата многочисленост. За всеки ластар, който обгарят, се надигат два други. Гещалт. Множество. Хидра.
Тя ни поглежда. Нашият древен враг грее в очите и`.
И го удря на молби.
— Кат, помогни ми!
Ние се смеем. Усещаме импулса от психична енергия, който тя излива в ума на Кат-кожата. Но в прегръдката и обичта, в топлината на единството, в нашата жива и дишаща цялост вече няма Кат.
Има само Ра’хаам.
… Но
после…
…
… НЕ.
Не.
Аз съм нищо.
Аз съм всичко.
Аз съм ние.
Но макар то вече да е в мен и да се е оплело безнадеждно с почти всичко мое, каквото беше преди, в едно тъмно ъгълче все още гори мъничък въглен
от
предишното ми
аз.
В Академията съм, в полетния симулатор. Деня, в който ме приеха в потока на Асовете. Пресягам се в мрежата около себе си, движа се толкова бързо, че не успяват да ме хванат на мушка. Чувам гласовете на другите кадети в главата си. Възторжените викове, с които посрещат всяко мое попадение. Вия се между мъхнатите ръце, които дращят по мен в напразен опит да ме задържат.
Улавям го. Стягам хватката си. Държа всичко — Принцепса, другия агент, шимпанзетата, колонистите, лозите, всичко — задържам ги неподвижни. Толкова са много. Толкова е голямо. Безкрайно. И тежко.