Плъзвам поглед по тях през очите, които ще бъдат мои още миг, преди въгленчето в мен да угасне завинаги.
Хората, които бяха моето семейство. Мои приятели. Умната Ари, тихата Зила, заядливият Фин, умисленият Кал, умелата Скарлет и моят красив, тъжен Тайлър. Протягам към тях трепереща ръка.
Усещам как мракът се затваря около мен. Знам, че ще ме погълне цялата. После се сещам за адмирал Адамс, когато дойде да ни изпрати, погледна ме право в очите и изрече мотото на Академията. Сега тези думи, този спомен, горят ослепително в ума ми.
Ние сме легионът.
Ние сме светлината.
Пламък срещу тъмнината.
— Не можеш да ни надвиеш, Кат.
Само гледай.
— Не можеш да ни спираш вечно.
Не се и налага.
— Ние сме легион.
Същото
важи
и за мен.
Пресягам се през мрежата. Към нишките енергия, които свързват всичко в нея. Всички нас. И обръщам силата на множеството към самата нея. Колкото да им спечеля малко време. Време да избягат, да се махнат, да се спасят. Време да се разкарат от тази заразена скала, да се прегрупират и да осъзнаят какво в действителност представлява Ари и какво се очаква от нея.
Това поражение е победа.
Усещам я в ума си. Как се пресяга навътре — посипано с искрици среднощносиньо, лумнало ярко срещу нашето изгарящо синьо-зелено.
Няма да ги удържа още дълго, О’Мали…
— Кат, аз…
— Тръгвай!
Принцепсът и другите се тресат на място. Съпротивляват се на моята мъничка армия. Знам, че Аврора също ги усеща — като прилив, като бесен прибой, вълна след вълна и всяка една ме дави. Тя разбира по-добре от всички, че тук и сега повече нищо не може да се направи. Ето защо се обръща към Тайлър, който ме гледа все така вцепенен.
— Трябва да вървим, Тайлър — изрича тя.
Той примигва, разчел правилно думите й.
Трябва да я оставим, Тайлър.
Пресягам се към някогашните си мускули. Усещам сълзите, с които се пълнят новите ми сини очи, внушавам на дробовете си да се задвижат, на устата си да проговори.
— Казах ти, Тайлър — прошепвам накрая. — Трябва да ме пуснеш.
— Кат, няма да…
— Моля те…
Усещам ги. Всички тях. Хората, които бяха моето семейство. Моите приятели. Те са членове на Аврорския легион и не изоставят своите. Но всеки от тях знае по свой си начин, че скоро аз няма да съм „хора“.
Изплъзва ми се. Усещам как се изплъзва от хватката ми. Растителността, Принцепсът, колонистите, всичко това се втурва напред, а Аврора разперва ръце и сфера от телекинетична енергия удържа щурма им. Не мога да ги спирам повече. Останала ми е сила само колкото да стискам онзи мъничък фрагмент от себе си, последния мъничък остров в море от топъл, сладък мрак.
Не искам да се разделяме. С Тайлър и другите. После обаче поглеждам към Ра’хаам — какво представлява в целостта си и в какво може да се превърне — и с последна искрица на ужас разбирам, че не искам да се разделя и с него.
Поглеждам към Тайлър. Белегът, който му оставих за спомен от детската градина. Сълзите в очите му. И го виждам. Сега, в края на пътя. Виждам как грее ярко в нощта.
— Кат… — прошепва той. — Аз те…
— Зная — отронвам.
Потръпвам.
То се затваря около мен.
— Вървете — моля ги. — Докато още има време.
И те тръгват. Хукват, кой както може. С накуцване, с плач. Финиан стиска горивото, което е синтезирал, а Кал и Зила му помагат. Скарлет е хванала за ръка братчето си и вероятно разбира по-добре от него. Аврора ги води към совалката на ГРА, ръцете й са все така разперени, мехурът от телекинетична енергия изтласква плющящите лози, драпащите ръце, всичко наше, което напира да погълне тях шестимата.
Следя ги от разстояние. Вървя през къкрещия, драпащ, хапещ храсталак, през отломките от повалената сграда и руините на съсипаната колония. Около мен танцува син вятър. Усещам как си пробива път навътре, пълзи към малкото въгленче, вече тлееща искра. Последната искрица. Последното, което е останало от мен.
Усещам мощта му.
Усещам топлината му.
Усещам как ме приветства.
И свалям шлема си.
На деветнайсет години съм. Не, на милион години съм и стоя сред море от синьо-зелени вълни, докато хората, които ми бяха приятели, влизат на бегом в малкия кораб. Усещам как спорите танцуват във въздуха около мен, бълбукат под земната кора отдолу, как цялото знание на единението чака да ме прегърне. От родната планета ме делят милион светлинни години, а се чувствам у дома си. Изпълнена съм с възторг и с ужас, смея се и пищя, всичко съм и съм нищо, Кат съм и съм Ра’хаам, а вратата на совалката се затваря и аз я виждам с очите, които са мои за последно, виждам как той се обръща да ме погледне.