Но няма проблем.
— Сбогом, Тайлър.
Защото
зная,
че
той
ме
обича.
35
Тайлър
Няма я.
Носим се в орбита около Октавия III. Бягството ни с открадната совалка е само неясен спомен. Същото важи и за тромавото ни, замаяно излитане от планетата с ранения Лък. Отломките от „Белерофонт“ и флотилията на Бианки се реят в мрака наоколо, а звезди ни намигат измежду космическия боклук.
Седя на мостика в креслото на втория пилот и се взирам в пилотското кресло до себе си. Сега там седи Шамрок, зеленият му плюш е опърпан, шевовете — прокъсани, и отвръща на погледа ми с обвинение в пластмасовите си очи. В главата ми гори една-единствена мисъл.
Не можах да я спася и сега нея я няма.
На централния дисплей се върти звездната карта на Аврора. Холографско изображение на целия Млечен път, обикалящ за вечни времена около черното си сърце. По периферията на спиралите му двайсет и две планети греят в червено сред мрака. Двайсет и две предупредителни табели. Двайсет и два въпросителни знака.
Финиан и Зила довършиха ремонта и нашият измъчен Лък е готов да навлезе в Гънката. Остава да въведа координати в навигационния компютър, да издам заповедта и ще потеглим. Но не го правя. Седя неподвижно с лакти на коленете.
Другите са се събрали около мен. Опърпани и уморени. Насинени и ожулени. Скърбят мълчаливо.
Шестима, а не седмина.
Всички гледат към мен.
А аз не знам какво да направя.
Все още сме бегълци. Ренегати, издирвани от ТОФ и ГРА, а вероятно и от Легиона. Цялата военна машина на Тера има заповед да стреля и после да пита, но дори да не беше така, няма начин да се върнем в Академията, защото ГРА със сигурност ни чака там. А след всичко, което научихме за Октавия, за Ра’хаам и за двайсет и двете планети, където това нещо… чака да се излюпи, знаем, че Ари не бива да попада в техните ръце. След всичко изгубено тази мисия е по-важна от всякога.
Не можем да се приберем у дома.
— Това поражение е победа.
Всички поглеждаме към Ари. Струва ми се някак по-зряла, дори по-стара — това момиче, изгубено във времето. По-корава. В разноцветните й очи припламва нещо свирепо. Дребничка и слабичка е, но гърбът й е изправен, а Кал не се отделя от нея. Втренчила се е право към мен, стиснала ръце в малки юмруци.
— Какво? — питам аз.
— Това ми каза Кат. — В очите й грее скръб, а гласът й пресеква от спомена за последните им мигове заедно. — Каза ми го накрая, Тайлър. „Това поражение е победа.“
Скарлет клати глава, бузите й са мокри от сълзи.
— Как? — Търка очи с юмруци и спиралата й се размазва на тъмни кръгове. — Как?!
— Вече познаваме врага — отговаря Ари и сочи картата. — Знаем къде спи Ра’хаам. Знаем, че иска да погълне всичко живо в галактиката, докато не станем части от цялото. Знаем, че преди милион години Ешварен са водили война с него и са го надвили. Очаквали са да се завърне и са оставили оръжие за бъдещите поколения. Знаем, че аз съм Спусъка на това оръжие. — Мести поглед по нас. — И знаем, че трябва да го спрем.
— Как? — пита настоятелно Финиан. — Всички агенти на ГРА, които срещнахме дотук, са заразени с това нещо. Само Съзидателят знае докъде се е разпространило вече. Не че искам да ви скапвам настроението, скъпи приятели, обаче цялото ви теранско правителство е заподозряно.
Аврора пребледнява. Знам за какво си мисли — за баща си, или каквото бе останало от него. Как й подава ръка долу, на планетата.
„Дзие-Лин, имам нужда от теб.“
Само след миг обаче очите й се превръщат в стомана и тя клати глава.
— Признаците на заразата се проявяват веднага и си личат от пръв поглед. Явно колонистите, заразени на Октавия, са се внедрили в ГРА още в началото и са се погрижили планетата да бъде поставена под възбрана, за да я скрият. Но ако заразата се предаваше от човек на човек, за двеста години нямаше да остане и един незасегнат. — Поглежда към звездната карта и пулсиращите червени точки. — Изглежда, в момента Ра’хаам не е достатъчно силен, още спи и не може да се разпространява на воля. Заразява само онези, които са имали лошия късмет да се озоват на някоя от планетите люпилни. Важното е, че още не се е събудил наистина. Слаб е. Все още имаме шанс.
— Да направим какво? — пита Зила с тих глас. — Как се бориш с нещо такова?