— С оръжието, което Ешварен са ни оставили. С мен. Ако успеем да спрем цъфтежа, за който говореше Ра’хаам, ако попречим на двайсет и двете планети да разпространят заразата през гънковите си портали, може би ще го спрем веднъж завинаги.
— Ние сме издирвани престъпници — изтъква Скарлет. — Атакувахме терански военни кораби и нарушихме галактическа възбрана. Всички правителства в галактиката ще ни подгонят. Не можем да потърсим помощ никъде.
Кал скръства ръце на гърдите си.
— Тогава ще се справим сами.
— Шестимата? — изсмива се Финиан. — Срещу цялата галактика?
Бъркам под ризата си за пръстена на татко, който нося на верижка около врата си. Металът е топъл, а аз се питам какво ли би казал баща ми, ако можеше да ме види сега. Взирам се в звездната карта. Мисля за нищожните ни шансове срещу многочислен враг. Нищожни, невъзможни, откачени.
И се питам дали още вярвам.
— Ще ни е нужно чудо — прошепвам накрая.
Мълчим още миг-два. Хвърлям поглед към Шамрок и плъзвам пръст по белега, останал ми от Кат. Гърдите ме болят толкова силно, че свеждам несъзнателно поглед, за да видя дали не кървя. На мостика е тихо, ако не броим жуженето на двигателите. Пулсът на разбитите ни сърца.
Зила нарушава кротко мълчанието:
— Почти всичко във вселената, всяка една частица, някога е било част от звезда. Всеки атом в телата ни. Металът в креслата ни, кислородът в дробовете ни, въглеродът в костите ни. Всички тези атоми са изковани в космическа пещ с мащаб от милиони километри и на милиарди светлинни години оттук. Стечението на обстоятелствата, довело до този миг, започва толкова отдавна, че е немислимо. — Полага ръка на рамото ми. Прави го тромаво, сякаш не е съвсем наясно как стават тези неща. След миг обаче ме стисва крепко, нежно. — Самото ни съществуване е чудо.
— Накъде биеш? — питам аз шепнешком и вдигам глава, за да я погледна.
Тя среща открито погледа ми.
— Напомням ти собствените ти думи.
— Тоест?
— Че понякога просто трябва да вярваш.
Взирам се в нея. Поглеждам към колегите си. Празнината в пространството, където би трябвало да седи Кат, е като пробойна в собствената ми гръд. После се взирам в очите на сестра си и виждам там същите сълзи и болка, които блестят и в моите. И тя ми проговаря, без да изрече и дума.
Покажи ни пътя, братле.
Изправям се. Плъзвам поглед по петимата, които влязоха в пастта на звяра заради мен. Да, цялата галактика ни е вдигнала мерника. Да, може да загинем още днес. Но докато слагам Шамрок върху дисплеите пред конзолата на Кат и сядам на пилотското й кресло, знам, че си мислят същото като мен. Дължим го на Кат. Длъжни сме да хвърлим всичко, с което разполагаме, срещу заразата.
— Не е нужно да го правим сами, Кал — казвам аз. Местя поглед по всеки един от тях, петимата. — Ще го направим заедно.
Аврора се усмихва през сълзи — слабичка, но лоялна усмивка.
— Отряд 312 завинаги.
Кал ме гледа в очите, после кимва бавно и се обажда:
— Ние сме легионът.
— Ние сме светлината — прошепва Скарлет.
— Пламък срещу тъмнината — довършвам заедно с нея.
Обръщам се към конзолата и въвеждам координати за вход в Гънката. Изведнъж членовете на моя отряд се раздвижват, заемат местата си, двигателите набират мощност и светлина се разлива по мостика във всички цветове на дъгата.
— Къде отиваме, Златко? — пита Финиан.
Взирам се в звездната карта.
Двайсет и две предупредителни табелки.
Двайсет и два въпросителни знака.
Двайсет и две мишени.
— Така като гледам, май сме в състояние на война — обявявам накрая и кимвам към Аврора. — И по всичко личи, че вече си имаме Спусък. — Двигателите надават вой и яркият пламък от турбините прогаря мрака. — Време е да намерим Оръжието.
Обработка The LasT Survivors: The Predator, 2020
Информация за текста
Издание:
Amie Kaufman, Jay Kristoff
Aurora Rising
The Aurora Cycle #1
Copyright © 2019 by LaRoux Industries Pty Ltd. and Neverafter Pty Ltd.
#1
Превод Милена Илиева
Редактор Габриела Кожухарова
Коректор Ина Тодорова
© Егмонт България, 2020
ISBN