Аз притискам понатъртените си ребра с длан и пристъпвам напред с най-лъчезарната си усмивка, за да оправя работата. Така де, не съм проспала часовете по дипломация.
(Дремех в часовете по астрометрика.)
— Здравейте, господин Сандерсън — усмихвам се аз.
Шефът на охранителния екип, който тъкмо закопчава Тайлър, вдига глава, за да ме погледне.
— Тоест, лейтенант Сандерсън — поправям се аз и разширявам усмивката.
— Виж ти. Скарлет Джоунс. Защо ли не съм изненадан, че и ти участваш в това.
— Намеквате, че създавам проблеми ли, лейтенант? — Слагам ръка на кръста и цупя устни. — Обиждате ме.
Споко, не е каквото си мислите.
А, и как изобщо можахте да си го помислите? Отврат.
— Как е Джейми? — питам аз.
— Добре. Върна се на Тера с майка си.
(Джейми Сандерсън. Бивше гадже № 37. Плюсове: целува се добре. Минуси: обича джаз.)
— Непременно го поздравете от мен.
— Ще го поздравя.
— Вижте… — подемам аз, като поглеждам към брат си и всеобщата касапница. — Тайлър няма никаква вина. Опитваше се да ги спре. Налага ли се да го затваряте?
— Такава е стандартната процедура. — Лейтенантът вдига рамене и се връща към работата си. — Записите от охранителните камери ще бъдат прегледани и ако казваш истината, отряден командир Джоунс ще се прибере навреме за вечеря.
Облъчвам го с най-хубавата си нацупена физиономия.
— Но, лейтенанте…
— Няма нищо, Скар — пъшка Тайлър в опит да преодолее напъните за повръщане. — Ще се оправя.
Охранителите изправят всички на крака, като внимават да не си изцапат униформите с повръщано. Кадетът със счупената ръка скимти от болка, а онзи, дето му стъпкаха меките части, е в безсъзнание. Лейтенант Сандерсън закопчава силдрата, а хубавото лице на момчето лъщи от тъмнолилава кръв. Кръвта на Тайлър ярко червенее, размазана по кокалчетата му.
— Не трябваше да ме удряш — заявява му Тайлър.
Силдратът мълчи. Изражението му е студено като лед, а прическата му е непокътната — нито едно косъмче не се е измъкнало от плитките.
Местя очи между двамата и се чудя дали отстрани усмивката ми изглежда толкова неискрена, колкото знам, че е.
— Такова… не знам как да ти го съобщя…
— Кое? — примигва Тайлър.
Поглеждам многозначително към силдрата.
— Амииии…
— Не — ахва Тайлър.
— Боя се, че е „да“, малкият.
— Не!
— Отряден командир Тайлър Джоунс — казвам аз и свеждам очи към унистъклото си, — позволи ми да ти представя твоя боен експерт, легионер Калис Идрабан Гилрет, първороден на Лелет Ирилтари Идрабан Гилрет, вещ във Воинската кабала.
Силдратът поглежда към брат ми с удивителните си виолетови очи.
Изплюва малко лилава кръв на пода.
И изрича с глас като топящ се шоколад:
— Викай ми Кал.
4
Зила
Хммм.
Понастоящем положението ми може да бъде описано подобаващо като…
… неблагоприятно.
5
Ари
Крясък.
Някой ми крещи.
Очите ми рязко се отварят и изстрелвам горната половина на тялото си заедно със завивките.
Някакъв тип стои в средата на стаята ми. Гледа покрай мен, сякаш се опитва да прогори дупка в стената. Дългата му сребриста коса е вързана на пет плитки отзад, изглежда горе-долу на моята възраст, а също и като участник в кастинг за „Властелинът на пръстените“. Ушите му са заострени като на шибан елф, очите му са виолетови, освен това е ненормално висок и ненормално изящен. На челото му има малка татуировка.
— Чо’таа — казва той. — Това няма нищо общо с кръвта ми.
— Ъъъ, к-какво? — заеквам аз и се ощипвам мислено. Две срички не мога да изрека като хората.
Чувам силен трясък и оглушително скърцане на метал.
— Ще се видим в Бездната, Воинско семе.
Взрив на енергия, виолетова като очите му. Момчето пада с вик. Усещам нещо топло по ръцете си, поглеждам надолу и те са целите в кръв.
Лилава кръв.
В гърлото ми се надига ужасен писък, но заглъхва, преди да е излязъл оттам. Разтваря се като другите ми видения напоследък. Докато сърцето ми галопира, а в стомаха ми тежи ледена буца, разбирам, че момчето е точно това — поредното видение на нещо, което никога не съм зървала.