Зяпам мястото, където непознатият е стоял допреди миг, а пулсът ми полекичка слиза от тавана.
— Какво, по дяволите…
Кога ще спрат тези видения?
Да не би мозъкът ми да се опитва да рестартира след преживяното?
Разтърквам силно очи, за да разкарам образа, и чакам сърцето ми да се кротне. Дали пък това не е поредният симптом на криото, продължило двеста години вместо една седмица?
Или просто си губя ума?
Чак сега виждам, че са ме преместили в друга стая. Тази не е със стъклени стени — има си четири сиви, които се връзват отлично със сивия килим и сивия таван. Помещението е малко, а слабото осветление е скрито в процепа между стените и тавана.
Спомените ми са накъсани — разни лекари идват и си отиват, плюс един изненадващо нормален междинен обяд. Разбира се, той е и единственият нормален спомен, който мога да извлека от днешния ден. Защото днес е бъдещето. А аз съм на двеста години. И виждам разни неща. И не знам къде съм, обаче съм наясно, че където и да се намирам, тук има скапани извънземни.
Може ли пак да изпадна в безсъзнание, моля?
Лежа в легло, все така оплетена в меки бели чаршафи, надигам се и този път се чувствам малко по-добре. Сърцето ми още препуска, но не ми се вие свят, нито ми се гади. И — ура! — в долния край на леглото ме чака купчинка спретнато сгънати сиви дрехи.
Пресягам се към тях и две червени капки тупват тихичко върху снежнобелите чаршафи.
Кръв.
Докосвам носа си, поглеждам пръсти — червени са. В ъгъла е разположена мивка с малко огледало и тръгвам със залитане натам, за да се измия. Над горната ми устна има грозен мустак от кръв, а…
… палачинка му недна, какво е станало с косата ми?!
Подстрижката ми е старата — къса, на етажи и рошава — винаги я нося така. В огледалото обаче виждам, че в бретона ми се е появил голям бял кичур. Прокарвам пръсти през него и се чудя дали не е поредният страничен ефект от въздългото крио. Или съм болна от нещо? Може би трябва да кажа на някого. Макар че би било чудо невиждано след два века, прекарани в криокамера на борда на повреден кораб, да се отърва само с кървящ нос и няколко бели косъма.
Добре де, кървящ нос, няколко бели косъма и халюцинации.
Измивам лицето си и насочвам вниманието си към дрехите. Събличам бялата пижама и плъзвам поглед по очакващия ме тоалет — прилича на кръстоска между училищна униформа и спортен екип. Оставили са ми бельо — сутиен, който е малко оптимистичен, предвид активите ми — клин и туника с дълги ръкави и лого на гърдите, което не ми е познато. Обличам се без повече бавене.
До вратата е поставен чифт ботушки. Поемам към тях и чак тогава забелязвам малка червена светлинка на панела отстрани. Отделям минутка за размисъл дали светлинката означава, че вратата е заключена, и дали има смисъл да подлагам това умозаключение на тест.
Май не. Къде бих могла да отида?
В горния ъгъл грее друга червена светлинка, вероятно камера. Гледам към нея, когато някой чука тихичко на вратата. Тя се отваря с плъзване и на прага съзирам не друг, а сладкия принц на бял кон — младежа, който ме е спасил от „Хадфийлд“. Дрехите му са в същия синьо-сив нюанс като моите и като униформата на предишния ми въображаем посетител. Само дето сега челюстта му е насинена от едната страна. Не е сериозно, едва сянка, обаче е там. Държи малка червена кутия с панделка — единственият ярък цвят в стаята. Тоест, ако не броим кръвта ми.
Заради подаръка решавам, че ме е споходила поредната халюцинация — така де, защо ще ми носи подаръци? В това видение поне няма кръв или писъци, което си е напредък. Чудя се дали ще остане време да видя какво има в кутията, преди халюцинацията да избледнее.
— Може ли да вляза? — пита той.
Не отговарям, но въпреки това момчето влиза и присяда в края на леглото, на благоприлично разстояние от мен. Аз го зяпам, той ме зяпа и изглежда някак разтревожен. Сърцето ми се е качило в гърлото и препуска ли, препуска. Ако не внимавам, като нищо ще изпадна в паника.
Виденията стават все по-чести и по-реални.
— Добре ли си? — продължава той. — Аз съм Тайлър, не знам дали помниш.
— Помня — казвам аз. — Скоро ли ще изчезнеш, или…?
Той вдига вежди и поглежда през рамо към вратата, сякаш за да провери дали не говоря на някой друг.
— Ъъъ, да изчезна?
Точно тогава си давам сметка, че матракът се е огънал под тежестта му.
Чакай, този да не би да е истински?
Ръгвам го в гърдите и пръстът ми среща мускул. Дръпвам ръка като опарена, трескаво търся някакво обяснение и отчаяно се надявам, че добре съм измила зловещия си канибалски мустак.