— Какво криеш под тази риза, по дяволите? Камъни?
Ох, да му се не знае и бисквитката, това сериозно ли го изрекох на глас?
— Нося ти подарък — хвърля ми той спасително въже и ми подава пакета. — Реших, че ще се нуждаеш от малко разнообразие.
Разкъсвам опаковката — самият факт, че си е направи труда да увие подаръка, прави жеста още по-сладък. Вътре има… парче стъкло, елипсовидно и голямо колкото дланта ми.
Въртя го в ръце, а после го поднасям към светлината, за да погледна през него.
— Май ще ми трябва наръчник за употреба — признавам накрая.
— Това е унистъкло. Преносим компютър, свързан с мрежата на станцията — обяснява той и протяга ръка към джаджата. — Ще го вдигна пред окото ти — така ще те разпознае като новия си потребител.
Наглася унистъкото пред лицето ми и една тънка червена линия се спуска по дължината му. Сетне на екрана цъфва червен надпис:
РЕТИНА СКАНИРАНА.
Джаджата грейва, все едно някой е запалил фитила на купчина фойерверки. От двете й страни се проектират холографски менюта, по екранчето препускат данни, появяват се и изчезват дисплеи. Покрай долния ръб на стъклото разчитам списък с опции.
ДИРЕКТОРИЯ ГАЛЕРИЯ МРЕЖА
СЪОБЩЕНИЯ КАРТА ГРАФИК
— Честит рожден ден — казва Тайлър и се усмихва. Небесата да са ми на помощ, тези негови трапчинки трябва да си имат собствени фенклубове. — Така де, знам, че не си родена на днешната дата, но реших, че заслужаваш подарък. Понеже си пропуснала някой и друг празник.
Рожденият ми ден.
Татко забрави да ми честити.
Това бяха последните ми думи към него. Нагрубих го и затворих.
А сега той е…
Ала още не съм готова да мисля за това — за изгубеното. Би било последната капка в една вече препълнена чаша. Прогонвам тези мисли и вземам унистъклото. Поставям го хоризонтално върху едната си длан и дисплеите се обръщат, така че да са с лице към мен. Докосвам за проба иконката с надпис КАРТИ, понеже любовта към картографията е до живот.
Подробно холографско изображение грейва над унистъклото и показва няколко етажа под и над мен, а собственото ми местоположение е отбелязано с мигаща червена точка. Малка иконка ме пита за посоката.
Детайлите са удивителни и аз зяпам като последната тъпачка. Виждала съм прототипи на едно търговско изложение в Шанхай, на което татко ме заведе, но в сравнение с това чудо те са като триколки до последен модел „Харли“.
— Еха — възкликвам аз. — Благодаря ти.
Стъклото писука три пъти насреща ми и проговаря с писклив роботски глас:
— Още нищо не си видяла.
Естествено, едва не го изпускам, накрая успявам да го сграбча с две ръце, преди да е тупнало на пода, и с мъка удържам напиращия въпрос: „Това чудо сериозно ли ми проговори?“.
„Ари, ти си посланичка на своето столетие. Сладкият принц сигурно те мисли за пълна тъпачка. Стегни се, ако обичаш.“
— Това нещо сигурно е по-умно от мен — мърморя под нос.
— О, не го приемай навътре, шефке. Все пак ти си само човек.
— Не говорех на теб.
— Аз съм технология от ново поколение, последен писък на инженерната мисъл, достъпна единствено в академията — изстрелва в отговор джаджата. — По-умен съм от него седемнайсет пъти. И три пъти по-хубав. Би трябвало да говориш на мен…
— Тих режим — нарежда Тайлър.
Унистъклото млъква, а аз поглеждам към момчето, което седи на леглото ми.
— Това е старата ми джаджа — обяснява той с една от убийствените си усмивки. — Има достъп само до информацията в архивите на Академията, но пак е по-добре от нищо.
— Удивително е — казвам аз. — Всички ли… всички ли се заяждат така?
— Не. По-старите модели притежаваха вградена „персона“ в оперативната матрица. После обаче я махнаха, защото… ами, така и не се получи добре. Имай предвид, че тези модели дават бъгове. А и са доста… приказливи.
— Все някак ще се спогодим — отвръщам аз. — Много… много мило от твоя страна.
Прекрасен жест, когато не познаваш никого — направо като вода в пустиня, осъзнавам аз. Тайлър дъвче долната си устна със смутен вид.
— Е, как се справяш със… с всичко това? — пита накрая.
Свеждам поглед към унистъклото и примигващата кутийка с надпис „ПОСОКА?“.
— Добре съм — отговарям след кратка пауза.
Решила съм да се придържам към отговори за физическото си състояние, защото не се познаваме толкова, че да говоря за другото. Така де, не бих могла да го засипя с откровения от сорта на: „Страх ме е, чувствам се самотна и сякаш не ми стигат реалните проблеми, а и мозъкът ми си измисля свои версии и вече ми е трудно да различа истинското от измисленото“.