Живея тук вече пет години. Записах се в деня, когато навърших тринайсет, заедно с близначката си. Човекът, който набираше кадети на станция Нови Гетисбърг, си спомни баща ни. Каза, че съжалявал. И обеща, че копелетата щели да си платят. Че саможертвата на тате и на всички наши войници нямало да бъде напразна.
Чудя се дали още вярвам в това.
В момента би трябвало да спя.
Обаче вървя, без да зная къде отивам.
Добре де, знам точно къде отивам.
Промъквам се по коридора към платформите за излитане на дока.
Стиснал челюсти.
Напъхал ръце дълбоко в джобовете, за да скрия юмруците.
Четири часа по-късно думкам с въпросните юмруци по ключалката на криокамерата.
Помещението е пълно със стотина камери от същия вид, всичките с рехав скреж по ръбовете. Тънкият лед леко се пропуква под ударите ми, но заключващият механизъм не реагира. Унистъклото ми се мъчи да хакне безжично ключалката, обаче се бави.
Ако не се махна много скоро оттук, с мен е свършено.
Поредна шокова вълна връхлита „Хадфийлд“ и го разтърсва из основи. В стария кораб няма гравитация, така че не мога да падна. Но пък се държа за криокамерата и съответно се мятам като детска играчка, удрям шлема на скафандъра си в друга криокамера и в ушите ми писва осемнайсета аларма, сякаш седемнайсетте не ми стигат.
Внимание: пробойна в скафандъра. Водният резервоар е компрометиран.
Опааа…
Момичето в камерата въси вежди, сякаш сънува нещо неприятно. За миг се питам какво ли би означавало за нея, ако се измъкнем живи оттук.
После усещам нещо мокро в основата на черепа си. Вътре в шлема. Въртя глава в опит да установя проблема, мокрото нещо се плиска по тила ми и лепне неприятно по кожата заради повърхностното напрежение. Спукало се е водното маркуче — онова, през което пия. И водата се излива в шлема ми. С други думи, ако Гънковата буря не ме убие след приблизително седем минути, ще стана първия човек, удавил се в Космоса.
Ако се измъкнем живи оттук ли?
— Абсурд… — мърморя си аз.
— Абсурд — казва лейтенанта.
Три и половина часа по-рано се намирам в контролната зала на Академията. Дежурният лейтенант се казва Лексингтън и е едва с две години по-голяма от мен. Преди няколко месеца, на купона за Деня на основателите, беше пийнала повечко и рече, че харесвала трапчинките ми, затова сега й се усмихвам с повод и без повод.
„Така де, като имаш трапчинки, използвай ги.“
Доковете долу не спят, нищо че е два и половина през нощта. От мецанина над тях виждам как разтоварват един тежък транспортьор от сектора „Траск“. Гигантският кораб е увиснал от ръба на станцията, а корпусът му е очукан от милиардите изминати километри. Дронове товарачи жужат около него като метален рояк.
Поглеждам отново към лейтенанта и разширявам още малко усмивката си.
— Само за един час, Лекс — удрям го на молби.
Втори лейтенант Лексингтън вдига тъмна вежда.
— Тоест, „само за един час, мадам“, кадет Джоунс?
„Опа, май прекалих.“
— Да, мадам. — Козирувам като по учебник. — Моля да ме извините, мадам.
— Не трябва ли да си в леглото? — пита с въздишка тя.
— Не мога да заспя, мадам.
— Тревожиш се за утрешния Подбор? — Клати глава и най-после се усмихва. — Ти си Алфата с най-високи оценки във випуска. За какво има да се тревожиш?
— Знам ли? Нерви. Кипя от енергия. — Кимам към редиците Фантоми на Дванайсета платформа. Разузнавателните кораби са красиви, изящни. С форма на сълза. Черни като бездната отвън. — Реших да свърша нещо полезно и да впиша един час в Гънката.
Усмивката й изчезва.
— Забрави. Кадети не могат да летят сами в Гънката, Джоунс.
— Имам отличен по пилотаж, а считано от утре съм пълноправен легионер. Четвърт парсек и нито сантиметър повече, обещавам.
Навеждам се лекичко към нея и разтягам цялото си лице в усмивка.
— Бих ли ви излъгал, мадам?
И нейната усмивка бавно, много бавно, възкръсва.
„Благодаря ви, трапчинки.“
След десетина минути вече седя в кабината на един Фантом. Двигателите загряват, доковата система разпределя кораба ми в изстрелващата тръба и аз изхвърчам в чернилката с беззвучен рев. От другата страна на бронираното стъкло блещукат звезди. Бездната няма край. Станция „Аврора“ озарява мрака зад мен, бързи катери и тромави транспортьори висят закотвени на доковете й, други режат мрака около нея. Променям курса и ми се завива свят — гравитацията на станцията е изчезнала, заменена от безтегловността на открития Космос.