Нашият Алфа обаче само ме поглежда делово.
— Такива са заповедите — изтъква той. — А заповедите се изпълняват. Знаехме от самото начало.
— Говори за себе си — възразявам аз. — Аз не съм си скъсвала задника от работа пет години, за да карам лекарства на шепа бежанци, заврени в гъза на тъпата галактика.
— Бройте ме за дълбоко смутен — обажда се Финиан, — но пак съм склонен да се съглася със…
— Млъкни, Финиан.
— Вижте, така стоят нещата — продължава Тайлър и мести поглед по мостика. — Това е част от работата. Да, всички се надявахме на нещо по-интересно, но едва ли сте очаквали, че още с първата мисия ще ни пратят да спасяваме Млечния път. Задачата ни може да изглежда скучна, но онези хора наистина се нуждаят от помощта ни.
— Това го разбирам, сър — отговарям аз. — Обаче не мислиш ли, че има и по-добър начин Аврорският легион да използва моя отлично подготвен, висококвалифициран, талантлив и сладък като мед опашен отсек? Куриерка с високи академични отличия? Сериозно?
Скарлет разтяга лице в широка усмивка.
— Права е. Направо е срамота така да пилеят ресурсите на легиона.
Аз не откъсвам поглед от Тайлър.
— Нали знаеш, че можех да вляза в който отряд си поискам?
— Да, а ти нали знаеш, че те обичам, задето остана при мен? — отвръща той.
Хммм.
Тази думичка…
Преструвам се, че не съм я чула, и бъркам във вътрешния джоб на пилотската си куртка. Вадя оттам Шамрок и го поставям до дисплеите. Козинката му е мека и зелена, а пълнежът се подава от един скъсан шев. Крайно време е да взема някакви мерки…
— Това пък какво е? — пита Финиан.
— Дракон — отговарям аз. — Подарък от мама. Носи късмет.
— Това е плюшена играчка, как може да носи…
— Млъкни бе!
— Ъъъ… ти да не ме сваляш? Имам чувството, че може и да ме сваляш.
— Ей сега ще те сваля с един юмрук в мутрата, гади…
— Легионер Де Сийл, престани — спокойно ни прекъсва Тайлър. — И още веднъж, легионер Бранок, предварителната проверка е завършена успешно. Би ли била така добра и сладка като мед да изпълниш сърдечната ми молба и най-после да ни извадиш оттук? Благодаря ти.
Поглеждам към Тай, а той вдига белязаната си вежда, разтяга устни в онази вбесяваща усмивка, която е смърт за всяко дамско сърце, и аз, проклета да съм, разтягам устни, за да му отвърна.
— Обещавам да ти бъда най-добър приятел? — предлага той.
Дотук с усмивката ми. Със Скар се споглеждаме набързо, след което въвеждам съответните команди в конзолата. Новичкият ни Лък мърка като новородено коте, усещам вибрациите на двигателите му в креслото си и за миг почти забравям за желанието си да размажа с юмруци трапчинките на Тайлър.
„Знаели сме го от самото начало, друг път.“
Тупвам по микрофона на гърлото си, за да го активирам.
— Контролна зала „Аврора“, тук Отряд 312, разрешете да излетим, край.
— Излитане разрешено, 312. Успешен лов, край.
Вдигам поглед от конзолата към членовете на отряда.
— Това е то, дечица. Дръжте се здраво и гледайте да не оцапате гащите.
Тягата ни залепва за креслата. Стените на тръбата за изстрелване прехвърчат покрай нас и след миг красивата чернота се разгръща отпред, накичена с мънички бели светлинки. Изневиделица вече няма значение, че са ме пратили на боклучава мисия с боклучав отряд и със задача, която е по силите и на обучен гремп. Защото съм си у дома.
Отдалечаваме се от обятията на „Аврора“ и аз поглеждам към мониторите, които предават образ от камерите при кърмата. Не сме сами — още дузина Лъкове цепят мрака като сребърни стрели. Виждам Академията в пълния й блясък — пристанищен град с гладки куполи, невъзможни форми и греещи светлинки, който се носи в нищото. Ускорението от тягата създава усещане за гравитация, но безтегловността е на една ръка разстояние, дебне от другата страна на корпуса. И аз я усещам.
Голямата празнота.
Мястото, където съм първа сред най-добрите.
— Отряд 312, прихванати сте от порталния маяк. Готови за вход в Гънката.
— Разбрано, „Аврора“. Сипете ми едно, ще се върна, преди да затворят кръчмата.
Пръстите ми танцуват по контролите и насочват кораба към исполинския шестоъгълник, който се носи недалече от хълбока на Академията. Гънката ни чака между примигващите пилони на портала — черен вихър, пронизан от милиард звездици. Красота. Носим се натам и аз се изгубвам в мига. Усещам кораба под себе си, наоколо, вътре в мен. Режа празнотата като нож.