Гънковият портал се извисява пред мен на пет хиляди километра от носа на станцията. Исполински. Шестоъгълен. Пилоните му примигват в зелено в мрака. Вътре в него има трептящо поле, пронизано от ярки светлинки.
В слушалките ми припуква глас:
— Фантом 151, тук контролната зала на „Аврора“. Имате разрешение за навлизане в Гънката, край.
— Потвърждавам, „Аврора“.
Настъпвам тягата и скоростта ме притиска към противоускорителното кресло. Автоматичното насочване се активира и порталът грейва по-ярко от слънцето. Миг по-късно се гмурвам беззвучно в безкрайно, безцветно небе.
Милиарди звезди чакат да ме посрещнат. Гънката се отваря широко, за да ме погълне с парцалите, и в този миг не чувам нито рева на двигателите, нито писуканията на навигационната система. Тревогите ми за Подбора и спомените за татко изчезват.
За една кратка секунда целият Млечен път потъва в мълчание.
А аз не чувам нищо…
Не чувам нищо.
Докато успея да отворя криокамерата, мехурът вода на тила ми се е покачил до ушите. Поне заглушава донякъде алармите на скафандъра, проклети да са. Тръсвам силно глава, но течността само се плъзва по кожата ми в нулевата гравитация и се лепва като гигантски сопол върху лявото ми око. Старая се да не ругая излишно, когато щраквам ключалките на камерата и отварям капака й.
Тук, в Гънката, цветният спектър е монохромен и всичко тъне в оттенъци на черното и бялото. Ето защо, щом осветлението на камерата се променя в малко по-различен нюанс на сивото, нямам представа какъв е новият цвят, докато…
Червена тревога. Цикълът — прекъснат. Пробив в камера 7173. Червена тревога.
Мониторите ме обстрелват с предупредителни сигнали, обаче аз пъхам ръце в гъстия гел, толкова студен, че го усещам даже през скафандъра. Нямам представа какво ще причини на момичето преждевременното прекъсване на цикъла, но знам, че със сигурност ще умре, ако го оставя в гънковата буря. Ако пък не се размърдам, бурята ще убие и мен.
А както вече споменахме, това ще бъде твърде неприятно.
За щастие, в корпуса на „Хадфийлд“ явно е имало пробив още преди десетилетия, така че в кораба няма атмосфера, която да изсмуче малкото топлинка, останала в тялото на момичето. За нещастие, това означава също и че тъмнокоската няма какво да диша. От друга страна, преди да я замразят, са я натъпкали с лекарства за забавяне на метаболизма, следователно би трябвало да оцелее няколко минути без кислород. Откровено казано, по отношение на тая работа с дишането се тревожа повече за себе си, понеже шлемът ми се пълни с вода.
Момичето увисва безтегловно над камерата, закотвено там от венозните системи, които все още са покрити с ледения криогел. „Хадфийлд“ отново потрепва и донякъде съм благодарен, че не мога да чуя какво причинява гънковата буря на корпуса. Взрив на катраненочерна мълния стопява метала на стената до мен. Водата в шлема пълзи към устата ми бавно, но неотклонно. Загребвам шепи гъст като сопол гел от лицето на момичето и го мятам наляво-надясно, като повечето попада върху съседните криокамери. Редица след редица от тях. Всяка, пълна със същия леден гел. И с по един съсухрен човешки труп, плаващ в него.
Всички са мъртви. Стотици, ако не и хиляди.
Всички хора на този кораб са мъртви, освен момичето.
Холографският дисплей в шлема ми отразява светлината на поредната мълния, стопила поредното парче от корпуса, и изписва съобщение от бордовия компютър на моя Фантом.
Внимание: интензитетът на гънковата буря расте. Препоръчва се незабавно изтегляне. Повтарям: незабавното изтегляне е препоръчително.
Да, да, благодарско за съвета.
Би трябвало да зарежа момичето. Никой не би ме обвинил. А и в каква галактика ще се събуди горката? Съзидателят ми е свидетел, че навярно би предпочела да я оставя на бурята. Обаче плъзвам поглед по пълните с трупове криокамери. Толкова хора, напуснали Земята преди десетки години и заспали с обещанието за нов хоризонт, а ето че изобщо няма да се събудят. Тогава си давам сметка, че просто няма как да я оставя тук.