Адреналинът ме сритва в стомаха — вдигам контейнера с медицински джаджи и го занасям до съвършената купчина от сандъци, която строя. Разполагаме с десетина минути, преди корабът на Непрекършените да влезе в обхват. Крайцерите от клас „Привидение“ са малки, с екипаж от двайсет и седем посветени. Но пък ние разполагаме само с нашия Лък и скапаната защитна мрежа на станцията, а това значи, че не можем да се мерим с тях. Обещанието за насилие пее в кръвта ми.
Врагът отвътре се събужда.
Адра ме гледа с ярост в очите и стиснати юмруци.
— Това е твое дело — съска тя.
Усещам как зъбите ми се оголват.
— Какво?
— Крием се тук от шест месеца. Изведнъж пристигаш ти и по петите те следват Непрекършените?
— Очевидно е, че и други знаят къде сте — изтъквам аз. — Командването на легиона например. Но ти веднага реши, че аз съм ви предал?
— Ти си Воинско семе — съска отново Адра.
Опитвам се да премълча отговора, но Врагът ме е надвил.
— А ти си глупачка — казва той.
Адра се ококорва, ръмжи гърлено и пак вади псикинжала си. Макар да е бърза, макар движенията й да са плавни и великолепни, тя не е родена като мен.
Аз съм роден с вкус на кръв в устата.
Аз съм роден с ръце, стиснати в юмруци.
Аз съм роден за война.
Насилието в мен се разгръща — горещо, пулсиращо, разкъсало оковите. Същността ми ме завладява. Правя крачка встрани пред нападението на Адра, мисъл и движение се сливат в едно, забивам изпънати пръсти във врата й. Пръсти, бързи като сребро. Твърди като стомана. Лесна работа. Уцелил съм нерв, от удара ръката й изтръпва, тя ахва и полита към спретнатата купчина медицински контейнери. Сандъците се катурват с трясък, а ключалките на най-големия се отварят с пукот на скършен метал.
И от вътрешността му се изтърколва момиче.
Стройна като лиасово дърво. Косата й е тъмна като среднощ с бял кичур, подобен на звездна светлина. Кожата й е смугла, луничките по бузите й са съзвездия от съвършенство. Търкулва се по пода с тъничък писък на болка, но за мен този звук е като музика. Гледам лицето й и усещам пронизваща болка в гърдите, ярка, остра и истинска като счупено стъкло.
Чувство, което не вярвах, че ще изпитам.
Само че…
Само че момичето е…
Теранка?
— Ох — възкликва то и вдига поглед към Адра. — Здрасти.
Избутва се на колене и най-сетне ме поглежда. А през болката, шока и изненадата аз съзирам и друг цвят в очите й.
Мислите й са калейдоскоп.
Гласът й е шепот.
— Теб съм те виждала и преди…
8
Зила
Лошата новина е, че животоподдържащата система, която се опитвам да съживя, отдавна трябва да е в някои музей. Сигурна съм, че комуникациите са още по-зле.
Добрата новина е, че състоянието им скоро няма да има значение.
Финиан проточва врат, за да ме погледне от вътрешността на терминала, който се опитва да поправи.
— Знаеш ли какво не разбирам? — пита той.
— Вероятно — отговарям аз.
9
Ари
Това е младежът от видението ми. Онзи от кастинга за „Властелинът на пръстените“. Елфът от Средната земя.
Само дето сега е реален.
И стои на крачка от мен.
А аз…
— Коварство — изплюва някой зад гърба ми. — Кога щеше да ни кажеш, че сте седмина?
Откъсвам очи от момчето халюцинация и обръщам глава, за да видя кой говори. Жената е от същия вид като него — висока и стройна, смугла и среброкоса. Малката татуировка в средата на челото й обаче е различна — неговата представлява три кръстосани остриета, а нейната е око, от което капят пет сълзи.
— И аз не знаех.
Момчето звучи колебливо, но за разлика от жената, май не държи да ми прави вивисекция, затова се приплъзвам към него заднешком и по дупе. Ръцете и краката ми са схванати от дългия престой в сандъка, очите ми смъдят от взиране в малкото екранче на Магелан. Освен това спешно трябва да отида до тоалетната. Защо героите в шпионските филми никога нямат този проблем?
— Тя е теранка — изтъква момичето. Стиска в ръка тънък черен цилиндър и нещо ми подсказва, че джаджата е оръжие. — С униформа е. Значи е от вашите.
— Тя… — Момчето поглежда към мен и стиска челюсти. — Тя не е най-големият ни проблем в момента.
Чакай, чакай… какви ги дрънка този?
Намираме се в просторно помещение, вероятно част от космическа станция, което изглежда толкова зле, че сигурно се държи само на плюнка и стиснати палци. В стените зеят дупки, а плетениците от кабели са покана за пожар, предвид примигващото осветление, което всеки миг ще даде на късо. Единствените нови неща тук са контейнерите, с които се промъкнах на кораба. Следвах указанията на боен командир Де Стой и те ме доведоха тук, което значи, че странната жена ме е искала тук. Де да знаех защо.