Изведнъж екранът угасва.
— Това ли е представата ти за магия? — тихо пита Финиан.
— Млъкни, Финиан! — сопва се Скарлет.
— Ускоряват — докладва Зила, спокойна както винаги. — Ще доближат станцията след четири минути.
— Зила, излъчи сигнала за помощ — нарежда Тай. — С възможно най-широк обхват.
Скарлет отново прокарва ръка през косата си и прическата й отива по дяволите.
— Никой няма да се отзове. Дори теранските или бетрасканските защитни флотилии да ни чуят, сигурно имат заповеди отгоре да не се намесват. А ако в околността имаше друг кораб на АЛ, нямаше да изпратят нас тук. Сами сме.
Тай кимва и толкова.
— Финиан, поеми мостика — обажда се след миг. — Дано успееш да съживиш торпедата. Зила, ти остани с него, отговаряш за комуникациите.
Като никога не следват пререкания — двамата само потвърждават по устав и се хващат на работа. И това май ме плаши най-много от всичко, случило се досега.
— Явно ще следваме твоя план, Кал — продължава Тайлър. — Ти, аз и Скар тръгваме към товарния док. Бластерите да са ви под ръка. Първи Танет, съберете всички от вашите, които разполагат с някакво оръжие. Ще се чакаме на дока.
Кал и силдратското момиче поемат към вратата, което означава и към нас с Първи Танет. Тайлър тръгва след тях и спира погледа си върху мен.
— Случайно да имаш някаква военна подготовка? — тихо пита той.
— Амиии. Изкарах курс по самоотбрана в училище, но…
— Нали не смятате да я пращате долу? — казва Кал.
Тайлър вдига глава, за да погледне по-високото момче.
— Дай й пистолет.
Кал настръхва.
— Това е крайно неразумно, сър. Само ще ни се пречка.
— Хей, я слушай, лорд Елронд… — почвам аз.
— Ще се изправим пред посветени на Непрекършените — продължава Кал. Взира се в Тайлър, сякаш аз изобщо не съществувам. — Силдратите са по-бързи и по-силни от тераните, а тези са обучавани още от раж…
— Благодаря ти за предупреждението, легионер, но сме затънали до шията.
От джоба ми звънва електронно чуруликане:
— Ако може и аз да си изкажа мнението…
— Не, не може — сопва се Тайлър на Магелан. — Тих режим.
Унистъклото ми се смълчава, а Тай се обръща към мен:
— Виж, Ари, съжалявам. Нямам представа защо изобщо си тук, обаче се нуждаем от всички долу, иначе край с нас. Просто трябва да натискаш спусъка. Ще ни помогнеш ли?
Сърцето ми се е качило в гърлото, дланите ми са влажни от пот. Намирам се на милион светлинни години от дома, на двеста години от времето си и всичко това е напълно лишено от смисъл. Но щом така или иначе ще се мре…
— Да — отговарям глухо.
Озовавам се в асансьора с другите. Тесничко е. Кал ми подава пистолет — някаква опасна на вид високотехнологична джаджа — и аз го издърпвам ядно от ръката му. Щяла съм само да се пречкам, моля ви се.
— Това е мерникът — обяснява той и посочва. — А оттук се стреля. Ако случайно уцелиш някого, удари го още два пъти за всеки случай.
— Мерси — казвам аз. — Учиха ни да използваме сигнални пистолети в тренировъчния лагер за колонисти. Мога да стрелям, Леголас.
Той примигва.
— Казвам се Кал, теранке. Кой е този Леголас?
Въртя очи и мърморя под нос:
— Вземи прочети някоя книга, самодоволен тъпа…
Не довършвам изречението, щом внезапно осъзнавам пълната тишина наоколо. Всички мълчат. В този миг мисълта, от която бягам главоломно, ме застига като товарен влак. Ще има битка. Ще участвам в престрелка. Ръцете ми се потят, като нищо ще изпусна пистолета. Мускулите ми още са схванати от престоя в сандъка, а дробовете ми така са се свили, че дори не мога да си поема бавно дъх, за да си успокоя нервите. А и оръжието, което държа, е толкова сигнален пистолет, колкото лъвът е новородено котенце.
Сещам се за всичките дребни хитринки, с които се надъхвах преди състезание у дома — разтяганията, дихателните упражнения, бързите песни — и си давам сметка колко са глупави и безполезни. Онази моя версия, която си е въобразявала, че знае какво е да се бориш на живот и смърт, ми се струва детинска и много далечна, макар от нея да ме делят само няколко дни.
Бих дала всичко тя да се върне. Да кажа на мама, че това ме плаши, и тя да ме успокои, че няма страшно. Да кажа на татко, че не се чувствам готова, а той да намери друг учебник и заедно да потърсим отговорите.
Всичко, което знам, съм научила от филмите и книгите.
А това тук е истинско.
Изсипваме се от асансьора и от унистъклото на Тайлър долита гласът на Финиан: