— Изстрелях торпедата, сър. Отскочиха от силдрата като кюфтета. Корабът им е на позиция, изстреляха совалка, която всеки момент ще се скачи. Опитвам се да пусна локализиран електрически поток през нашия корпус, за да им прецакам скачването, обаче изолацията на кабелите е компрометирана. Страх ме е да не ви изпържа и да свърша черната работа на ония.
— Разбрано — отвръща мрачно Тай и ни дава знак да се прикрием зад сандъците. — Кат, докато абордажният им отряд се прехвърля на станцията, ти прихвани крайцера. Да им отвлечем вниманието.
— Добре — съгласява се отривисто Кат по комуникационния канал. — Ляв прав в кораба-майка. Целя се право в любовния отдел.
— Слагат любовни отдели на крайцерите? Откога? — пита Скарлет.
— Носят се разни слухове…
Вратите на асансьора се отварят и от кабинката излиза Първи Танет заедно със силдратското момиче Адра. Водят няколко десетки възрастни силдрати, всичките се движат бавно, облечени са с дълги безформени дрехи и държат пищаци, които дори от моя гледна точка изглеждат древни като самите тях. Кал стои до мен зад висока купчина сандъци, обръща глава към новодошлите и нарежда със силен глас:
— Заемете позиции при подемните кранове отстрани. Ние ще покриваме оттук.
— Не приемаме заповеди от теб, Воинско семе — блещи му се Адра. — Нито от теранските ти паленца. Тази станция е наша.
— Трябва да действаме заедно, Адра — отвръща спокойно Кал. — Иначе ще загинем поотделно.
Адра се отделя от другите силдрати и се насочва право към нас двамата. Кал пристъпва, така че да застане пред мен.
— Ти ли ще ми говориш за общи усилия? — Лилавото острие се събужда за живот в ръката й, пламъкът се отразява във виолетовите й очи. Да се чудиш кое е по-нажежено. — Нали точно твоето племе разруши родния ни свят!
— Не знаеш нищо за мен — възразява Кал. — Не знаеш каква цена съм платил, за да бъда тук.
Тя вдига ръка. На показалеца й има татуировка — кръгче с описана във вътрешността му сълза.
— Знам, че моят бе’шмай е мъртъв заради твоите хора, Воинско семе. Той и цял един свят заедно с него.
— Адра! — повишава глас Танет. — Не му е сега времето!
— Ще умрем, Танет! — вика тя на свой ред. — Точно сега му е времето!
Обръща се към Кал, разтеглила устни в гримаса.
— Твоята пътека е осеяна с трупове, носиш зла орис в кръвта си.
— Чо’таа — произнася Кал с глас под точката на замръзване. — Това няма нищо общо с кръвта ми.
И аз буквално оставам без дъх.
Защото…
Това вече съм го виждала.
В онова видение на станция „Аврора“ Кал беше застанал по абсолютно същия начин. Уж неподвижен, а готов да скочи като натегната докрай пружина, със синини по лицето и презрение в гласа. И изрече съвсем същите думи.
Не е възможно…
Видението ми току-що е оживяло.
А после на дока отеква силен трясък и скърцащ писък на метал. Не е нужно Финиан да ни казва, че абордажната совалка се е скачила с външния люк. Кал обръща глава и всички погледи се насочват към вратите на дока.
Адра не пропуска и този шанс — размахва припукващото лилаво острие и изплюва за последно:
— Ще се видим в Бездната, Воинско семе.
Всичко се забавя. Все едно гледаш света на стоп кадър на светлината на фотографска светкавица. Свят, в който виждам всеки миг и всяко движение.
Виждам онова, което вече съм видяла.
Адра ще вдигне оръжието си, лилавото ще грейне точно като във видението ми, смъртоносен удар в зародиш. Кал ще понечи да се обърне, но твърде късно. Острието ще го прониже, той ще извика и ще падне пред мен, а моите ръце ще се оцапат с кръв. Лилава кръв.
Неговата кръв.
Виждам всичко това в главата си.
Толкова ясно, колкото виждам стените наоколо.
И ръцете си.
И знам, че мога да го променя.
Внезапно в товарния док избухва примигваща бяла светлина. Аз вдигам рязко ръка. Макар да съм на няколко крачки от Адра, тя полита назад и се удря в стената с разперени ръце. Свлича се бавно към пода, а мен ме пронизва изгаряща болка — в дясното око и оттам в главата. Като менгеме, което се стяга ли, стяга и стяга около слепоочията ми, а аз се свивам на топка, писъкът ми се губи в този на срязан метал откъм вратите на дока, носът ми отново кърви. Усещам кръвта топла и солена по устните си, капките се пръскат по металния под в краката ми.
А Кал е коленичил пред мен, устните му се движат и ме гледа втренчено.
— Духове на Бездната — отронва той. — Окото ти…
10
Финиан