Радиото бърбори нещо в ушите ми, но аз не го слушам, защото се боря с боклучавите системи на станцията. Някъде вляво от мен Зила се труди мълчаливо над комуникациите в опит да разшири обхвата им, а аз съм се счепкал в единоборство с компютърна мрежа, която е по-стара и по-грозна от третия ми дядо. Ако тъпата станция е смятала да ме прецака толкова лошо, поне да ме беше черпила вечеря преди това.
Непрекършените са се скачили и в момента режат външния корпус. Ако не намеря начин да им отклоня вниманието, преди да са направили нова врата в товарния док, двамата със Зила ни чака внезапно — и доста краткотрайно — повишение.
— Дано поне Съзидателят вземе предвид, че сме умрели по време на благотворителна мисия. — Включвам унистъклото си в един порт и се моля наум джаджата ми да не е твърде модерна и да се свърже някак с тази ръждясала купчина винтчета и гайки. — Защото ще трябва да се скрия някъде, когато бабите и дядовците ми стигнат до следващия живот. Има да ми опяват…
Зила не отговаря и аз се извръщам към нея — втренчила е празен поглед в екрана си и май изобщо не ме е чула. А после казва най-неочаквано и преспокойно:
— Моите родители са мъртви.
Опа. Ей такива реплики убиват разговора толкова категорично, колкото Непрекършените ще убият нас в непосредственото бъдеще.
Не го разбирам това момиче. Не разбирам какво движи големия му мозък, нито защо, по дяволите, е тук, нито как запазва такова мъртвешко спокойствие в момента — така де, по всичко личи, че в най-скоро време ще се превърнем в бездиханен космически боклук.
И точно в това е проблемът ни. Общият ни проблем като отряд. Всичките си разбираме от работата. Всеки поотделно става, поне на хартия. Половината от нас обаче са тук по принуда, а другата половина няма къде другаде да бъдат. Само пълен глупак би ни сложил в един отряд.
Просто… не си пасваме и толкова.
Откровено казано, не мислех, че ще остана на опашката, че ще съм последната Гайка в Подбора.
Всички се преструват, че екзокостюмът няма значение, но аз знам, че има. Когато ме погледнат, хората виждат най-напред него. За сметка на това пък съм адски добър в работата си — ето защо ме заболя, когато се заеха да избират разни малоумници в отрядите, а мен никой не ме посочваше. Избираха Гайки, дето не могат да преброят до десет, без да си свалят чорапите, а аз стоях там и се чешех по инструмента.
Сам.
Отпратиха ме от дома едва шестгодишен — уж щяло да ми бъде по-лесно на орбитална станция с бабите и дядовците. Там съм щял да спя при ниска гравитация и да ме лекуват най-добрите доктори. Истината е, че ме отпратиха, за да улеснят най-вече себе си. Което, като се замислиш, би трябвало да понижи очакванията ми.
Не че ще мога още дълго да мрънкам по този или друг повод.
Унистъклото ми се свързва успешно и над конзолата се появява виртуален екран. Залива ме облекчение, мощно като наркотик. Ето в какво съм експерт. От хора не разбирам. Обаче в това съм страхотен.
Правя крачка назад и вдигам ръце като диригент пред оркестър. Ровя в системата, надолу в пластовете на древните алгоритми. Мачкам ги в юмрук, смитам под килима протоколите за безопасност и изпращам електрически поток с голяма мощност към скачващите щипки на силдратската совалка. Чувам писък, препредаден от унистъклото на Тайлър, и звукът от плазмените резачки внезапно заглъхва. Това ще ни осигури трийсетина секунди.
Гмурвам се в шеметната каша от компютърен код за още един рунд. Пращам втори поток електричество към щипките, но силдратските техници вече са нащрек. Махвам с ръка, за да разкарам екрана, и отпускам тежестта си върху петите, а костюмът компенсира с тихо жужене.
Ако успея да се промъкна в техния код и да излъжа компютъра им, че в товарния док няма достатъчно атмосфера, за да се изравни налягането… За целта обаче ще ми е нужен по-директен подход.
Вземам мултифункционалния инструмент, който нося навсякъде със себе си — има си специално гнездо в топлата метална извивка при ребрата ми — и свалям капака на конзолата, за да пропълзя вътре. Искрено се надявам екзокостюмът да ме заземи, иначе ще се изпържа като стой, та гледай. Но дори този номер да сработи, няма да е за дълго. А и ръцете ми треперят. Обикновено са добре, благодарение на тънките стимулиращи кабели, които се спускат до върховете на пръстите ми. Не ръцете, а краката ми имат нужда от сериозна помощ — коленете и тазобедрените стави.
Високите дози адреналин обаче помагат, а в момента не ми липсва адреналин. Лесно ми е да си представя как Непрекършените нахлуват в товарния док, излапват отряда ми за вечеря, а после идват тук за десерта.