На този кораб има достатъчно призраци и без нея.
Татко обичаше да ни разказва за Гънката и нейните призраци.
Страшни истории, с които аз и сестра ми израснахме. Седяхме до късно през нощта и татко говореше ли, говореше за старите дни, когато човечеството правело първите си бебешки стъпки в Космоса. За времето, когато сме открили онова пространство между пространството, където тъканта на Вселената е съшита по различен начин. И понеже сме надарени с богато въображение, ние, тераните, сме кръстили онова странно пространство на вълшебното нещо, което то ни позволява да правим.
Да сгъваме.
Тъй. Вземете лист хартия. А сега си представете, че този лист е цялата галактика, наречена Млечен път. Не е лесно, но си заслужава усилието, повярвайте ми. Така де, вижте сладките ми трапчинки.
А сега си представете, че се намирате в едното ъгълче на листа хартия. Срещуположното ъгълче пък е чааак в другия край на галактиката. Дори да пътувате със скоростта на светлината, ще ви трябват сто хиляди години, за да стигнете дотам.
Но какво ще стане, ако сгънем листа надве? Сега срещуположните ъгълчета се допират, нали така? Хиляда столетия космическо пътуване изведнъж се превърнаха в приятна разходка до другия край на улицата. Невъзможното изведнъж стана възможно.
Ето това ни позволява да правим Гънката.
Работата е там, че невъзможното си има цена, винаги.
Татко ни разказваше всякакви страхотии. За бурите, които се разразявали без предупреждение и затваряли цели участъци от Космоса. За ранните експедиционни кораби, които изчезнали без следа. И за онова усещане, че някой ти диша във врата, че не си сам.
Оказва се и че страничните ефекти от пътуването през Гънката се утежняват с възрастта. Не е препоръчително за хора над двайсет и пет години, освен ако не са били замразени предварително. Иначе казано, разполагам със седем години в легиона, а после цял живот ще пилотирам бюро.
Точно в момента обаче, или преди малко повече от час, аз летя с Фантома си. Прекосявам океаните между звездите за минути. Гледам как слънцата се размазват, пространството между тях се нагъва, а разстоянието се изпразва от съдържание. Въпреки това започвам да го усещам. Онова дихание в тила. Гласовете, които шептят на границата на слуха ми.
Прекарал съм достатъчно време в Гънката.
Подборът е утре.
Сега би трябвало да спя.
„Съзидателю, какво изобщо правя тук?“
Въвеждам курс към Академията, когато на екрана се появява съобщението. Повтарящо се. Автоматично.
SOS.
Гледам как трите букви примигват на екрана и стомахът ми се смъква в петите. Хартата на Аврорския легион изрично повелява, че всички кораби са длъжни да се отзоват на сигнал за помощ, обаче моят радар засича гънкова буря, простираща се на около четири милиона километра, близо до източника на сигнала.
А после бордовият компютър превежда идентификационния код на сигнала за помощ.
Идент: терански кораб, клас „Ноев ковчег“
Название: „Хадфийлд“
— А, стига бе… — шепна аз.
Всички знаят за „Хадфийлд“. През ранните дни на земната експанзия корабът изчезнал в Гънката и ерата на корпоративните космически проучвания приключила с тази трагедия. Загинали почти десет хиляди колонисти.
Точно тогава компютърът ми показа друго съобщение на екрана:
Тревога: засечена биосигнатура. Един оцелял пътник.
Повтарям: един оцелял пътник.
— Жив да не бях… — шепна аз.
— Жив да не бях! — крещя.
Нова дъга на квантова мълния съдира корпуса на „Хадфийлд“ само на няколко метра от главата ми. Няма атмосфера, а ушите ми са пълни с вода, така че не чувам как металът се изпарява. Червата ми обаче се преобръщат, а водата в шлема ми внезапно придобива солен вкус. Впрочем вече покрива изцяло устата ми — само дясното око и носът ми още са сухи.
Не я открих лесно. Придвижвах се опипом през тъмния търбух на „Хадфийлд“, между хилядите криокамери с хиляди мъртъвци. Не личеше какво ги е убило, нито защо само тя е оцеляла. Накрая я открих де. Свита на кравай в криокамерата, затворила очи, сякаш тъкмо се е унесла. Спящата красавица.
И още си спи, нищо че мен трусът ме запрати в стената толкова силно, че ми изкара въздуха. Водата в шлема ми се разплисква, аз я вдишвам неволно и почвам да кашлям от паника. Остават ми някъде около две минути, преди да се удавя. Вадя обдишващата тръба от гърлото на момичето и изтръгвам венозните тръбички от ръцете му — потича малко кръв, която моментално замръзва във вакуума. Момичето изобщо не реагира, не помръдва. Обаче продължава да се въси, сякаш е изгубено в лош сън.