И ей ги на.
Петимата агенти на ГРА са като излети по калъп, ако не броим водача на глутницата. Той не е облечен в сиво, а в бяло, толкова чисто и колосано, че тръпки да те побият. А щом аз, бетрасканът, сметна някое бяло за страховито, значи дизайнерът си е свършил добре работата.
Явно липсата на цвят е някакъв знак за висок ранг, защото нашият Златко козирува отривисто и изпъва снага като на парад.
— Легионер Тайлър Джоунс се явява на служба.
Фигурата ни обхожда с поглед, дъхът й съска тихо. Не виждам очите й, обаче мога да се закълна, че гледа право към нашата пътничка без билет, а на Златко отговаря колкото да не е без хич.
— Ще се обръщаш към мен с принцепс.
Тайлър се прокашля, за да прочисти гърло, и както никога не изглежда в свои води.
— Принцепс, не искам да ви се меся, но ако тези Непрекършени стигнат до…
— „Белерофонт“ изпрати две пълни ескадрили — прекъсва го онзи (онази) с равен, мъртвешки глас. — Силдратското „Привидение“ ще бъде унищожено без следа. Няма да останат доказателства за намесата на тера в този… инцидент.
— Простете, че питам, Принцепс, но как стигнахте до нас толкова бързо? Нямахме представа, че в сектора има терански кораб.
Въпросът му е една идея по-смел от допустимото и явно не само аз го усещам — Скарлет се напряга почти недоловимо, вперила поглед в брат си. Агентът се обръща, за да погледне Тайлър в лицето.
— Глобалната разузнавателна агенция има хиляда очи, легионер Джоунс. — После протяга ръка към нашата пътничка без билет и обявява: — Аврора. Дойдохме да те заведем у дома.
„Нямат лица. И ще заличат всичко това, ще го очистят, а после ще го боядисат в черно.“
— Не ме карай да тръгвам с тях — шепне Аврора.
Гледа към Тайлър, нашия Златко, нашия безстрашен командир. В очите й има сълзи, по устните — кръв.
— Моля те, Тайлър. Не им позволявай да ме отведат.
Тайлър поглежда към войниците от ТОФ, сетне и към безизразните лица на агентите от ГРА. Може и да е легионер, но преди всичко е теранец. Виждам го в очите му. Години на военно обучение, години на „да, сър“, „не, сър“, „може ли още едно, сър“. Не ставаш най-добрия Алфа в Академията, ако не спазваш правилата. Не ставаш Златкото на випуска, ако не изпълняваш заповеди.
— Трябва да тръгнеш с тях, Ари — отсича той.
Кал пристъпва напред с ръка върху дръжката на пистолета си и измерва с поглед Принцепса.
— Тази станция е под силдратски контрол, теранецо. Нямаш право да…
Войниците от флота вдигат оръжията си. Две дузини червени светлинки огряват Кал, все едно е Денят на Федерацията.
— Овладей своя подчинен, легионер Джоунс — нарежда Принцепсът.
— Легионер Гилрет — казва тихо Тайлър. — Отстъпи.
— Кий’не до алл’явеш иши — отвръща силдратът и малка гневна мълния пробива през леда. — Няма да…
— Това е заповед! — прекъсва го Тай.
Кал кипи вътрешно, но въпреки безмерната му силдратска арогантност накрая дори той си наляга парцалите. Така де, две дузини пушки, прицелени в хубавото му лице, не са шега работа.
Ари мести насълзен поглед по членовете на групичката ни, но за всички е ясно, че никой друг няма да се намеси. Аз — със сигурност не. Бетрасканите сме преговарящ народ. Винаги търсим сделката, компромиса. А когато сделката е толкова лоша, просто се оттегляш като разумен човек. Отрядът ми следва заповедите на Тайлър, а той очевидно няма намерение да спасява момичето. Така де, веднъж вече е рискувал всичко заради нея. И виж докъде го доведе това.
Тук.
С нас.
И така, Аврора вирва брадичка и поема към ескорта си като осъдена към бесилото.
Войниците от ТОФ ни правят знак с пушкалата си да я последваме.
О, да, лоша работа. Много лоша.
11
Ари
Препъвам се по дълъг коридор от лъскава стомана, фигурата в бяло върви пред мен, а онези в сиво ме следват. Набиват крак като войници на парад, ботушите им тропат в абсолютен унисон по металната решетка. Аз съм по средата, раздърпана и рошава, в пълен противовес с колосаната им акуратност, и подтичвам, иначе ще изостана. Дясното око ме боли, сякаш в него са попаднали парченца стъкло, а цялата ми уста е в кръв.
Повтарям си като мантра думите, които Кал ми прошепна в ухото, когато ми взе пистолета.
„Не се излагай. Покажи им колко струваш.“
Тогава ме смъмри, но сега заръката му ми помага да вървя с високо вдигната глава. Години наред ходих по състезания и шампионати, давах всичко от себе си, за да докажа, че съм достойна да бъда колонистка, за да ме пратят на Октавия. Сега посягам отчаяно към хладнокръвието, помогнало ми в онези изпитания, но то упорито се изплъзва между пръстите ми.