— Противопожарна тревога, дванайсето ниво. Спешен екип на дванайсето ниво незабавно.
Вървим с бърза крачка към асансьорите под съпровода на алармения вой, когато първият отряд от ТОФ ни намира. Свръщат зад ъгъла с вдигнати пушки, лазерните светлинки на мерниците греят през водата от противопожарните пръскачки. Още сме в Гънката и всичко тъне в оттенъци на сивото, така че водните капчици са сребристи, а очите на сержанта — почти черни.
— Стой на място! — надава рев той.
Скарлет пристъпва напред, на яката й грее лейтенантска нашивка, а огнената й коса сивее. Моите ботуши са ми големи и не че се хваля или нещо от рода, обаче чаталът на тактическата броня ми идва малък. И все пак, като се има предвид, че свихме униформите от четирима повалени щурмоваци, горе-долу ни се получава. Кат и Зила вървят най-отзад, а Кал и Финиан са по средата с магнитни белезници на китките и умърлушено сведени глави. А Скарлет е достатъчно добра актриса, че да компенсира за пукнатините в представлението ни.
— Хванахме двама — излайва тя. — Другите четирима стигнаха до вентилационните шахти. Вие вървете на тринайсето ниво, а ние ще откараме тези в карцера!
Сержантът се въси зад визьора си.
— В шахтите? Ама ние…
— Ти да не си падал на главата си като малък, войнико? — прекъсва го ударно Скарлет. — Току-що ти дадох заповед! Размърдайте си задниците, преди да съм ги изритала в Гънката!
Говорете каквото си щете за военните, обаче, Съзидателят да ги благослови, в армията не те учат да мислиш. Учат те да изпълняваш заповеди. Без значение каква униформа носиш — на Легиона, на ТОФ или друга, щом лейтенант ти заповяда с крясъци да скачаш, има само един правилен отговор: „Колко високо?“.
За наше щастие, този сержант не се отличава от средностатистическия подофицер.
— Слушам, мадам! — излайва той и се обръща към отряда си. — Тринайсето ниво, мърдайте!
Щурмоваците се изнизват на бегом покрай нас, а Скарлет започва да крещи в микрофона на яката си къде, по дяволите, се мотае противопожарният екип. Стигаме до турбоасансьора и аз натискам контролния панел под сивкавата светлина и непрестанния сребърен дъжд.
— Дотук добре. Финиан, кога ще си върнат камерите? — питам аз.
Той свежда поглед към унистъклото си и клати глава.
— Хакнах ги набързо. Разполагаме с още минута, най-много две.
— Така. Цялата охрана се стича насам, към дванайсето ниво. Докът за скачване е на пето. Кат, слез там със Зила, Фин и Кал и подготви Лъка за излитане. Без много шум! Ако не се появим до пет минути…
— Няма да тръгна без вас, Тай — прекъсва ме тя.
— Щях да те помоля да ни дадеш още пет минути, обаче си права — излиташ без нас и толкова. Никакво чакане.
— Вие къде отивате? — пита Финиан.
— Със Скар ще измъкнем Аврора.
— Идвам с вас — заявява Кал.
— Не. Няма да идваш с нас — отсичам категорично. — Не се вписваш. Много си висок и ушите ти са остри. Отиваш в дока. Току-виж се наложило да поступате някого по пътя.
— А на вас със сигурност ще ви се наложи да поступате някого — възразява Кал и прави крачка напред. — А мен ме бива повече от теб.
— Току-що ти дадох заповед, легионер — ръмжа аз.
Кал накланя глава.
— Ами после ще ме впишете за наказание, сър.
— О, да ви се не знае и… — въздъхва Скар. — Що просто не се цункате и да се свършва?
— Тъй де, няма да е най-неприятната гледка — подхвърля Финиан.
Асансьорът пристига, вратите се отварят, а сирените пищят ли, пищят. Чудя се защо Кал се е запънал така. Защо толкова държи да спаси Аврора, като се има предвид колко гадно се държа с нея на „Сейгън“. Като го гледам обаче, няма да отстъпи лесно, а сега не разполагаме с време за спорове.
— Скар, ти върви с Кат. Пет минути, после излитате. Това е заповед.
Скарлет ме поглежда в очите и примижава под сребърния дъжд.
— Да, сър.
Четиримата се качват в асансьора, а аз поглеждам Кат в очите, докато вратите се затварят със съскане. После се обръщам и вдигам глава, за да се облещя на Кал, обаче срещам поглед, твърд като диамант.
— Важните затворници обикновено ги държат в карцера на единайсето ниво — казвам аз.
— След мен — отвръща силдратът. — Сър.
Хукваме към стълбището към долното ниво, като прескачаме по няколко стъпала наведнъж. Тръгваме надолу по коридора, Кал върви пред мен с белезници на китките, а аз го следвам с пушка, опряна в гърба му, и с надеждата, че приличаме на щурмовак от охраната и неговия затворник. Противопожарен екип минава в галоп покрай нас, следван от отряд щурмоваци. Почти не ни поглеждат. Алармата още врещи, а аудиосистемата дърдори за пожара, който Зила спретна в електрическите проводници. Отмятам си наум да попитам Фин защо има пропанова горелка в екзокостюма си и какви други изненадки крие там.