Стига, разбира се, да се измъкнем оттук живи.
Карцерът е почти празен — охраната се е изнесла, за да ни търси на горните нива. От другата страна на приемното има дълъг коридор с масивни врати. Младши офицер пише нещо на клавиатурата си, друг стои зад дългото бюро и крещи в един микрофон, надвиквайки се с общата тревога. Вдига ръка към мен в знак да изчакам.
Тогава се започва.
Отначало е като неприятно усещане по тила, странен гъдел. После въздухът става някак мазен като от статично електричество в промишлени количества. Има и някакъв шум над боботенето на двигателите и под пискливия вой на алармата. Почти като…
Шепот?
Поглеждам към Кал — явно и той го усеща, личи си по смръщените вежди. Младшият офицер примигва и обръща глава към коридора с килиите.
Лампите угасват без предупреждение и цялото помещение потъва в мрак. Шепотът става по-силен и по-ясен, още малко и ще различа думите, а цялото помещение… вибрира. В мрака изригват писъци, следва ги звук от кършене, сетне всички врати се скапват едновременно, а титанът се смачква като лист хартия.
Всички екрани по всички конзоли угасват.
Двигателите и сирените замлъкват.
Мъждивото резервно осветление грейва над нас.
Теранските разрушители притежават четири самостоятелни реактора, стотина защити срещу грешка и дузина спомагателни системи от различен вид. Макар да е невъзможно, си давам сметка, че целият кораб внезапно и напълно е изгубил мощност. Тишината след какофонията отпреди миг е оглушителна — гледам към коридора и се чудя какво, по дяволите, става. Изпод една от смачканите врати се разлива нещо тъмносиво и гъсто, което много прилича на…
— Кръв… — прошепва младшият офицер и посяга към пистолета си.
Кал не пропуска шанса — сваля магнитните си белезници и удря с тях пазача в гърлото. Онзи полита назад със стон, Кал се прехвърля през бюрото и с два удара го просва на пода, кървящ и в безсъзнание. Другият младши офицер се обръща с вик и вдигнат пистолет, аз на свой ред вдигам пушката си, но преди да съм натиснал спусъка, Кал вече му е счупил китката и лакътя и го е свалил в безсъзнание на пода.
Силдратът се изправя и отмята назад дългите си сребристи плитки, а лицето му е спокойно, сякаш си е поръчал вечеря.
Велики Съзидателю, бива си го…
Не знам защо целият кораб изневиделица е загубил мощност, но сега нямаме време за задълбочено разследване. Резервните светлинки по тавана мигат неприятно, аз идвам на себе си и прескачам бюрото след моя Таран. Хукваме по дългия коридор и набиваме спирачки пред вратата с кръвта. Вдигам пушката си, сърцето ми бие бързо и кимвам на Кал. Силдратите са по-силни от нас, но дори Кал се озорва, преди изкривената врата да се плъзне встрани с жален писък на метал.
Влизам през прага с насочено оръжие.
— Съзидателят да ме тръшне… — отронвам.
Аврора седи отпусната в метален стол с вързани китки. Очите й са затворени, от носа й капе кръв и се стича по брадичката. Подът, таванът и стените са изтумбени навън и помещението е заприличало на сфера. На пода лежат два безлики шлема в комплект с два спихнати тъмносиви костюма, а съдържанието им е размазано по стените — каша в черно и сиво. Кашата стига чак до тавана, сякаш хората в костюмите са били паста за зъби в тубичка, която някой просто е… изстискал.
— Амна диир… — шепне Кал.
— Ти вземи Аврора — казвам аз и преглъщам шумно с надеждата да не повърна. — Нямаме време.
Той кимва с мрачно лице. Коленичи до разкъсаните костюми, пребърква провисналите джобове и накрая вади ключ-карта. Размахва я пред белезниците на Аврора и те се отключват послушно. Кал я вдига без усилие, като я притиска нежно към гърдите си. Тръгваме по окървавения под, излизаме под примигващото осветление в коридора, а зад нас остават влажни стъпки. Включвам малкото фенерче под дулото на пушката и тънкият му сноп ни показва пътя през примигващия сумрак.
Асансьорите не работят, затова поемаме по стълбите и се спускаме на бърз ход към пето ниво. Минаваме през вратата и аз виждам четирима щурмоваци, които са се събрали около една стенна конзола и правят опити да се свържат с мостика.
Знам, че е въпрос на живот и смърт, че нямам избор, но пак ми се свива стомахът, когато вдигам пушката, за да се прицеля. Войниците се пръсват с викове в търсене на укритие — фигурите на учебното стрелбище не правеха така — а аз се обръщам с рев към Кал: